Върна се отново на мястото си. Ненадейно установи, че завижда на наложницата.
Взря се в пръстените си, в гривните по ръката си. Прекара пръсти по изумрудите от колието на врата си. Ако беше облечена, както го изисква Коранът, тези накичени по нея скъпоценни камъни, бижута, рубини щяха да бъдат абсолютно излишни. „Аз съм една подвижна съкровищница! — измърмори си наум. — Дъщерята на Селим хан! Единствената Хатидже на Хафза султан! Любимата сестра на престолонаследника принц Сюлейман хан!“ Прекъсна за миг. По лицето ѝ пробягна тъжна, подигравателна усмивка. И рязко продължи: „Вдовицата на Искендер паша!“.
Отново отправи поглед към Джевахир. „Ами това момиче? Коя е тя? Една слугиня.“
И ето, завиждаше на слугинята. Лицето ѝ се сгърчи от болка. Защото Джевахир притежаваше онова богатство, до което тя никога нямаше да се добере. Спокойствие и сигурност. Сън без напрежение и страх.
„Нима наистина е невъзможно да заменя съкровищата си с нея! — ѝ мина през ум. — Дали щеше да приеме? За нея — всички брилянти, накити, изумруди, рубини, злата. За мен — спокойният ѝ безметежен сън.“
За миг ѝ се прииска да се е родила не в дворец, а в мъничка колиба. Представи си, че не е дъщерята на Селим хан и Хафза султан, а дете на най-обикновени родители от село.
Хатидже тъжно поклати глава.
Майка ѝ със сигурност нямаше да я извика, за да ѝ каже, че едва деветгодишна я дава на мъж. Баща ѝ нямаше да я погуби. И тогава всичко това нямаше да се случва.
Кикотенията и шушуканията на наложниците зад вратата с нищо не подсказваха, че я дават на мъж. Не можеше и да разбере защо момичетата го очакваха с четири очи.
Какво толкова интересно имаше в това?
Някакъв ходжа, чието лице не беше виждала, измърмори под носа си молитвите. Майка ѝ и Джевахир разпериха ръце и изрекоха „Амин!“. Докато Хатидже си мислеше да го направи ли заедно с тях или не, Хафза султан с едно движение на веждите ѝ заповяда да си разпери и тя ръцете, да завърти глава на две страни и да рече „Амин!“.
После ходжата, когото не беше виждала, я попита за един човек, когото също не беше виждала:
— Приемаш ли го, дъще, за мъж?
Спомни си мига, в който погледна към майка си. Мигът, когато с погледа си я призова: „Спаси ме, мамо! Побързай!“
Очите на Хафза султан излъчваха единствено невъзмутимост. Срам я беше да погледне дъщеря си с вдигната глава.
Толкова години бяха изминали от онзи миг, но Хатидже не забравяше нито секунда от него. Дори и един глас не се заличи от слуха ѝ.
Беше дочула мърморенето на някакъв мъж зад паравана. Шепотът на друг. „От вълнение е, господарю!“
В този момент тъпаните в гърдите ѝ спряха да думтят. Боже господи, спомни си, че се разтрепери. „Баща ми! Баща ми чака зад паравана какъв отговор ще дам!“
Изобщо не ѝ беше дошло наум, че принц Селим ще пожелае да бъде свидетел на сватбата ѝ.
„Наблюдава смъртната ми присъда!“
Хатидже изтръпна. Стана. Докато Джевахир спеше, на мястото на угасналите свещи тя запали нови. Жълтеникавата светлина, която очертаваше застиналите по стените сенки, превърна мрака на стаята в пъстроцветно зарево.
„Дошъл беше да наблюдава изпълнението на моята смъртна присъда!“ — въздъхна дълбоко тя.
Отиде и си легна на леглото. Отпусна глава на възглавницата. Унесе се по сенките на стената. „Толкова са стряскащи! — си каза. — Виж онова нещо там, с голямата уста и изкривения врат. Сякаш е сянка на някакъв звяр от приказките, а не на каната.“
Никак не ѝ се искаше, но все пак затвори очи. Оня миг от деня, в който я ожениха, още я преследваше. Крепеше я надеждата, че макар и след време, ще се отърси от него. Но не! Избледнелите мръсни картини от тогавашния ден не изчезнаха. И гласовете звучаха в главата ѝ така свежи, все едно ги е чула преди миг.
— Кажи, дъще! Прие ли го?
С последна надежда потърси очите на майка си, навела глава напред.
Хафза султан знаеше, че дъщеря ѝ е отправила поглед към нея. Кимна рязко два пъти. Това беше такова „да“, че ако някой видеше жеста ѝ, щеше да го възприеме като крясък: „Недей! В никакъв случай! Недей!“
Хатидже разбра за пръв път какво значи безпомощност тъкмо в този ден. Ако майка ѝ не я спасеше, на нея какво ѝ оставаше? Щом майката е превила врат, как можеше дъщерята да вирне глава?
Каза си: „Щом нашата майка не можа да се изправи пред баща ни да каже: „Тази работа няма да стане!“ как щяхме да го кажем ние!?“. При този спомен тя неотменно си повтаряше: „Щом майка ми тогава не можа да каже на баща ми „Не бива“, аз как щях да го изрека?“.