Затова и не можа.
В един момент черният облак, потиснал душата ѝ, се разсея.
Различи немощните рамене на една жена, те трепереха. Върху дланта, сякаш пречупена и захвърлена върху коленете ѝ, капна отронена от окото една-единствена сълза. Жената дръпна ръката си като опарена от жар.
За миг сред облаците се показа блед, тъжен, разочарован, сломен образ на жена. „Майка ми! Хафза султан!“
Никога дотогава Хатидже не я беше виждала да плаче. Тя беше красивата дъщеря на кримския хан Менгли Гирай. Всесилната, могъща съпруга на принц Селим. Нейна майка и майка на престолонаследника, батко ѝ Сюлейман. Хафза султан, която те двамата сравняваха единствено с непристъпните върхове.
Плачеше.
Явно не искаше дъщеря ѝ да види това. Но тя видя толкова, колкото ѝ трябваше. Хатидже си го спомняше като днес. Решила бе в себе си: „И майка ми е жертва, също като мен!“
Сърдитото мърморене, което чу преди малко зад паравана, този път прозвуча доста по-силно. Както тогава, Хатидже долови шепота на онзи, който го успокояваше:
— Отдайте го на вълнението ѝ, все пак…
Шепотът изведнъж секна. Как можеше да продължи по-нататък? Оттогава досега Хатидже го беше премисляла много пъти. Какво ли имаше след онова „все пак“?… Отговорът беше повече от ясен: „Дете! Все пак е дете!“.
Мърморещият гневно изрече нещо, което тя не можа да разбере. Точно тогава майка ѝ вдигна глава. Срещнаха се очи в очи.
В просълзените очи на майка ѝ тревогата и страхът преобладаваха над мъката. „Хайде, кажи го! — говореха те. — Отговори, момичето ми, на този човек! Преди да си вбесила баща си, кажи му „приемам го“.
Никой нямаше да ѝ се притече на помощ! Дори и майка ѝ! Беше съвсем сама! Сама и беззащитна срещу всичките житейски и съдбовни стрели.
Не издържаше повече погледа на майка си, този път тя наведе глава.
— При… ех!
И сега си спомня колко тихичко го поизнесе и че сама дори не се чу.
Опита се отново да се разсее със сенките по стените, не успя. „По дяволите! — седна в леглото си. — Не го приех! Не го приех! Не го приех!“
Хатидже султан се усещаше, че изпада в нова криза, че крещи. Първа скочи Джевахир. Спусна се разтревожена към господарката си:
— Принцесо!
Притисна главата ѝ до гърдите си.
— Няма нищо, принцесо моя, няма нищо!
Мяташе се в ръцете на наложницата си, пак крещеше:
— Не го приех, Джевахир! Не го приех! Кълна се, не го приех!
На виковете ѝ се отзоваха и другите наложници.
— Донесете вода! — притеснена се разпореди Джевахир.
Направиха каквото им каза. Сякаш държана цял живот без вода, Хатидже започна да пие с ужасно настървение. Половината се изля върху нея. Прекъсваното от ридания дишане разпръскваше вода на вси страни.
Джевахир я галеше по косата, мъчеше се да успокои господарката си.
— Мина вече, принцесо! Мина. Сънували сте кошмар. Вижте, мина вече. Събудихте се…
Хатидже вдигна глава и впи плувналите си в сълзи очи в очите на наложницата.
— Не! — изпъшка, цялата разтреперана. — Не сънувах кошмар, Джевахир… Преживях го. Преживях кошмара. Тогава казах: „Приех го“, но кълна се, не го приех, не го приех, не го приех!
Тогава, в стаята за първата брачна нощ, Хатидже седеше едва-едва върху ръба на леглото. Червеният воал още беше на главата ѝ. От притихналото ѝ уплашено дишане тюлът леко се издуваше и прибираше пред устните. Гледаше иззад червената завеса, но нищо не виждаше. След като наложниците си излязоха, остана само с майка си и лелята наставничка.
— Няма страшно, дъще!
Няма ли?
Хатидже обаче се страхуваше както никога.
След малко майка ѝ и лелята наставничка щяха да я оставят сама.
И щеше да дойде той. Мъжът, когото тя прие.
Щеше да го види за пръв път изпод червения воал.
От деня, когато майка ѝ каза: „Баща ти ще те омъжи, дъще“, тя милион пъти правеше опити да си изгради някакъв образ за него. И всеки път в съзнанието ѝ оживяваха различни лица. Някои с черни бради, други — с бели. На някои приписваше черни вежди и черни очи. На други — голям нос. Тънки, едва очертани устни.
Не обикна нито един от очертаните в представите ѝ съпрузи.
„След малко насреща ти ще излезе истинският мъж, когото ти не обикна дори в представите си!“
Беше гласът на разума. „Да видим сега ще обикнеш ли истинския?“
Същата нощ, докато чакаше съпруга си, сърцето ѝ отговори: „Няма да го обикна!“.