Ръцете-паяци люшнаха огърлицата към нея. От скъпоценните камъни проблеснаха сини, бели, жълти лъчи.
— Подай си врата да ти окача накита! А после бялата ти гушка да кацне като гълъб върху устните на Искендер.
Хатидже си помисли, че ще полудее от докосването на ръцете му. Косматите, грамадни, черни, студени ръце. Спомняше си, че в устата ѝ прозвуча нещо между стенание и писък. За да не излети през устните ѝ навън, скри устата си с ръце.
— Не се бой, красавице моя! — смееше ѝ се насреща съпругът, присламчвайки се полека-лека да я сграбчи. — На розовото клонче ще кацне славей, и толкоз. — Искендер изгори душите на много жени, но теб няма да погуби.
Едва тогава Хатидже вдигна глава. За пръв път видя лицето и гърбицата на този, когото беше приела за мъж. Очите му — две ледени парчета — я гледаха изпод червеникава коса, кръвта ѝ се смрази от тях.
Вълк!
Това ѝ мина през ума. Приличаше ѝ на кръвожадния вълк от приказките, които беше слушала. Гледаше я с кървясалите си очи също като изгладнял вълк, готов да разкъса своята плячка.
А Хатидже никога не беше виждала вълк. Но като слушаше приказките, тя си го беше представяла точно с този израз, точно с тази стойка.
Не можеше да си припомни как е скочила на крака, как се е втурнала към вратата и дали наистина е викала: „Спаси ме, мамо!“, както ѝ го разказваха след това.
Чу за всичко това от Джевахир, когато на следващата сутрин лежеше безпаметна в своето легло.
— Тичаше, принцесо моя, цялата разчорлена. И викаше. Като ви видях в такъв вид, луда ли е…
— Наистина ли? Нищо не помня. Какво виках?
— „Спаси ме, мамо!“, „Да бъда твоя жертва, татко! Ти, хан на хановете, не погубвай дъщеря си, храбри мой татко!“… Да, да, точно така викаше.
— После?
— После се строполи там. Всички те… Пази боже!..
— Помислихте ме за умряла?
Момичето потвърди с глава.
— Притичаха лекари, лечителки, кой ли не! Като казаха: „Припаднала е!“, в Трабзонския дворец настана празник.
Ето на, припадъците ѝ се лепнаха като болест тъкмо в онази нощ.
Оттогава насетне развълнуваше ли се малко, уплашеше ли се, небето и земята се сливаха, пръстта под краката ѝ я издърпваше надолу и тя потъваше в някаква черна пустош. И всеки път самата тя си мислеше, че умира.
„Също като снощи — си каза. — Като разбрах, че палачите са устроили кървава баня за принцовете — братя на татко, и аз пожелах да умра заедно с тях. Особено щом чух как пищеше и се молеше Емирхан!“
Сети се за смеха, в който избухна дяволът вътре в нея: „Да умреш ли? Ти отдавна си умряла, Хатидже“.
Прав беше. Наистина, умряла беше. Живееше само тялото. Откакто умря душата ѝ, мина много време.
— С него какво стана? — плахо попита.
— С кого? — вдигна вежди Джевахир.
— Оня с ръцете-паяци.
— С ръце-паяци ли?
— Да, да! — поклати глава. — Черни, големи, космати, гадни паяци.
Спомни си как Джевахир обърна глава настрани и се разсмя.
— Не се бойте повече, господарке!
— Защо?
— Отиде, та се не видя! Затова. Като разбрала за припадането ви, валиде долетя като вихър. Видя в какво състояние сте и започна да се бие по коленете. Сетне пак като вихър тръгна нанякъде. Нали като излезе буря, Черно море почернява ли, почернява, вълните бушуват ли, бушуват? Съвсем същото беше. Майка Хафза се превърна в Черно море — почерня и се разбушува. Красива моя принцесо, цяла войска от неверници да беше излязла пред нея, като нищо щеше да я премаже. По-късно чухме, че баща ви, принцът, наредил да извикат Искендер паша. Как му викал и крещял, не знам, но чак навън се чуло. „Така ли се уговаряхме, паша!? — кипял той. — Да не би да не си виждал женско лице, та не можа да проявиш поне малко търпение?“ Това ми разправи стражът.
Едно-единствено изречение ѝ се беше забило в мозъка, докато слушаше момичето. „Така ли се уговаряхме, паша!?“ Как ли се е уговарял баща ѝ? Какво ли бяха решавали, та гърбавият с ръцете-паяци да не е удържал на думата си?
— Много още неща му накрещял височайшият ни принц. Казваха ми ги, но ето на, забравила съм повечето от тях. Заповядал незабавно пашата да бъде прокуден от Трабзон. По време на следобедния намаз човекът отпрашил нанякъде през Калекапъ. В Карс отивал, казват. Военен поход ли щял да подготвя, що ли?
Този път Хатидже щеше да полудее от радост.
— Спасена съм! — заподскача тя. — Спасена съм! Кошмарът свърши!
Пое си дълбоко въздух. Обърна се отдясно наляво и си промърмори: „Глупачка с глупачка такава! Не подозирах, че кошмарът тепърва щеше да започне!“.