Как би могло едно момиче — деветгодишна булка — да познае каква уговорка е направил бащата?
V
Когато Ферахшад ханъм се зададе откъм високите като човешки бой царевични стъбла, Ибрахим взе да се бори панически да си облече ризата. Целият плуваше в пот. Беше я прекарал вече през главата, тя се увиваше и лепеше тук-там по мокрия му гръб.
„Проклетия!“ — измърмори на собствения си език. Господарката му идваше към тях, а той още подръпваше оттук-оттам гънките на залепналия по гърдите му плат.
Заедно с надзирателя и останалите работници Ибрахим също се наведе пред нея за поздрав. Като вдигна глава, видя господарката да се усмихва сконфузено, а по бузите ѝ да пълзи руменина.
„Разбира се, че ще се изчерви! — си каза той. — Гърдите ми още са порядъчно разголени.“ Огън плъпна и по неговото лице.
— По дяволите! — измърмори към застаналия до него Халил ага. — Вместо да седиш ухилен там, помогни ми да издърпам това проклето нещо.
Раздразненото шепнене привлече нейното внимание.
— Какво говори той, Халил ага?
Надзирателят наведе глава, но Ибрахим го видя, че хихика.
— Нищо не е казал, господарке — отговори Халил ага. — Какво да каже? Луда глава! Не му омръзва да твърди, че от жилката на пресъхналия кладенец вода щял да изкара. Само повтаря на работниците: „Плюйте си на ръцете, че да зашурти оттук тази вода, преди още да е дошла господарката!“.
Ибрахим тревожно кимна с глава да потвърди лъжата му.
— Ти още вярваш, че оттам ще бликне вода, така ли?
— Със сигурност! — моментално реагира Ибрахим.
Най-сетне беше успял да си опъне ризата.
— Стига този катър да забие бургията още малко по-надълбоко, преди да е умрял, и вие ще видите как избликва вода!
Господарката нямаше намерение да продължават спора.
— Е, какво пък! — промълви. — Каква му е работата на катъра? Да обикаля безспир.
Обърна гръб на мъжете. Бавно-бавно тръгна към шатрата. Халил ага я последва. Припряно махна с ръка на Ибрахим, все едно му казваше: „Какво стърчиш там, идвай де!“
— Днес е прекалено горещо, кахия[6] — оплака се Ферахшад, без да ги поглежда. — Реших да се вечеря в шатрата.
— Много добре, господарке! Тук е най-прохладното място в лозето. Прохлада лъха и от водата на долапа. Ако излезе и вятър след залез-слънце…
— Мюнире ще опъне трапезата тук.
Няколко крачки изминаха в мълчание.
Най-неочаквано Ибрахим забеляза колко малки са краката на жената, която вървеше пред него. Изуми се. Преди това въобще не му правеха впечатление. „Как ли се стои прав на толкова малки крака?“ — му мина през ума. Тъкмо тръсна рамене и си каза: „Ама мен какво ме засяга?“, Ферахшад се обърна към тях. Ибрахим застина така — с потънала между вдигнатите му рамене глава. Господарката се учуди на странния му вид.
— Какво има, Ибрахим? — тихо попита тя. — Защо си застанал така? Да не те ухапа нещо?
Сякаш го попариха с вряла вода, бавно отпусна рамене.
— Не, нищо ми няма! — отвърна. — Мисля си за катъра.
„Ама че опашата лъжа!“ — си каза пък сам. Преди малко може би щеше да е вярно, но сега си мислеше за усмивката върху лицето на Ферахшад ханъм. Колко ѝ отиваше на господарката му да се смее. Особено тези малки трапчинки до устните! А пък и… Обърна се да я погледне и умът му направо се подпали от искрите в нейните очи.
— Дали не мислиш за нещо по-различно от катъра?
По-рано не беше забелязал и с каква мекота можеше да звучи гласът ѝ.
Надзирателят също не беше свикнал гласът на господарката му да гали като кадифе. Стъписа се и той.
— Хайде, ела! — повика Ибрахим Ферахшад. — Нали го чуваме и оттук. Ето, животинчето продължава да си обикаля.
Кимна им с глава и отново тръгнаха подире ѝ.
— Ще вечеряме заедно.
Какво?!
И Халил ага, и Ибрахим застинаха намясто и се спогледаха.
По секналите зад гърба ѝ стъпки Ферахшад разбра, че и двамата са се спрели.
— Какво има пак? — обърна се тя.
Имаше строг вид, но гласът ѝ отново беше мек. И трапчинките личаха върху лицето ѝ.
— Какво стана пак? Защо се спряхте?
Надзирателят си помисли, че е негов ред да се обади. Прочисти си гърлото с едно-две покашляния и накрая каза:
— Ами такова… Заедно ли казахте?
— Да! Какво има за чудене?
— Знам ли! Такова, господарката с аргатите…
— Никаква господарка, никакви аргати, Халил ага! Ние тук сме като едно семейство!