Ибрахим усети как погледите на господарката се спряха върху него. „Господи! — отрони спотаена въздишка той. — В очите ѝ пак проблесна онази искра!“
— Не е ли така, Ибрахим?
Не беше в състояние да ѝ отговори: „Не“, само поклати глава. И си помисли: „Странни неща стават днес. Много странни!“.
От одеве в главата му се въртяха цял куп въпроси.
Защо господарката го гледаше така?
Това бяха потайни, непонятни погледи. Изгарящи погледи.
„Да не иска да ми каже нещо? Ако е така, защо ѝ трябва да ме гледа така, да премрежва очи? Аз съм роб. Достатъчно е да ми заповяда. Ще го направя.“
И още един въпрос му човъркаше мозъка.
Защо като го погледне, сърцето му подскача като лудо?
Откакто дойде в чифлика на Касъм ага, минаха седем години. Оттогава досега за пръв път му се случваше такова сърцебиене. Започна още като забеляза изражението на лицето ѝ, когато го видя полугол край долапа.
„Ами тя? Защо господарката ме гледа така?“
— Имам нещо, за което трябва да си поговоря с вас.
Ибрахим реши да остави въпросите настрана. „Не бъди глупак! — смъмри се сам. — Господарката от теб ли ще се учи как трябва да се гледа?“
— Случило ли се е нещо? Нещо нередно ли е станало?
— Неее! — отвърна Ферахшад на Халил ага, но очите ѝ бяха отправени към Ибрахим. И двамата се молеха дано да не издадат онова, което им минаваше през ума, дано да не усетят и бурята, която им раздираше душите. Обаче сърцето и плътта вече не чуваха нищо.
„Какво става с теб, Ферахшад? — попита се тя сама. — Влизай си в пътя!“
Не успя!
„Нали се беше отърсила от подобни чувства! Нали заедно с мъжа си погреба и собственото си усещане на жена?“
Промълви в себе си: „Погребах го!“
„Погреба ли го? Щом е така, тези трепети, тази закипяла из жилите ти кръв… какво са? Не се самозалъгвай, жено!“
Разумът ѝ беше прав. Самозалъгваше се. Откакто го видя такъв, полугол, кръвта ѝ закипя. Не изчезваха от очите ѝ неговата гола, жилава, гладка гръд, мускулите му, ръцете, тънката талия, мощните бицепси и прибраният корем.
„Ибрахим! — нежно се изплака тя в душата си. — Лудо момче, какво правиш с мен? С какво ми взе ума?“
Вървяха, потънали в мълчание. Отдалече долитаха скрибуцанията на двете колела, които въртяха двата катъра — единият вадеше вода от кладенеца, другият забиваше в земята все по-надълбоко бургията.
Не се обърна да го погледне, но почувства върху себе си погледа му. Изуми се, че сърцето ѝ може да се раздумка така от очите на мъж, когото дори не е погледнала.
Вече беше убедена, че погребаното ѝ — както смяташе — усещане като жена е възкръснало.
Обзе я тревога. Дали погледите ѝ не са я предали? „Боже мой! — изпъшка с тревога. — Нима по очите е разгадал какво става в сърцето ми?“
Един-единствен начин имаше да го разбере. Да го погледне отново. Извърна бавно-бавно глава. Очите му се впиваха в нейните. Кръвта ѝ пак закипя. Дишането ѝ зачести. Усети как от очите на Ибрахим рукна към сърцето ѝ огнена река. Душата ѝ надаваше зов след зов. „Аллах! — възкликна в себе си Ферахшад. — Грях ли е да се разтопя пред тази красота?“
Халил ага беше доловил погледите на господарката. Хвърли незабелязано бегъл поглед към Ибрахим: „Какво ли има в лицето си това момче?“. Нямаше нищо особено. Какво ли щеше да се случи? Ето я, застанала пред едно щуро момче, стои и го зяпа. Рие земята с крак, раздразнена като кон със забит под опашката трън.
Ферахшад трябваше да се напрегне, за да се обърне и отново да продължи да върви. Разумът не преставаше да съди сърцето:
„Засрами се, Ферахшад, от това, което си намислила и което правиш!“
„Защо? Направила ли съм нещо срамно?“
„Гледаш го с влюбени очи. Той е още дете.“
„Въобще не е! Станал е голям млад мъж. Не му ли видя силния врат, гърдите, големите му колкото моята талия мускули?“
Засрами се от мислите си.
„Той е роб, Ферахшад, роб е! — закрещя разумът ѝ. — Твоят роб. Ти си неговата господарка, ти си Госпожата!“
Внезапно в мозъка ѝ отново отекна гласът на дявола, от който мозъкът ѝ се замъгляваше: „Добре де! Ти заповядваш, робът го изпълнява, кажи му „направи го“ — ще го направи, кажи му „свири“ — ще засвири. Толкоз!“
Подвикването на дявола направо приспа мозъка ѝ. Не се обади повече. Каквото ѝ подскажеше сърцето, това щеше да става.
— По време на вечерята ще ми разкажете последните новини. А след това…
Пристигнаха в шатрата. Карадут Мюнире я нямаше, но трапезата беше сервирана отдавна.