— А после… — каза тя и се обърна към него — Ибрахим ще ни изсвири нещо. Да ни погали душите. Става ли?
„Пак същите погледи! Господи, какво има в тези женски очи? Огън ли? Ако не е така, как щеше да пламти земята под краката ѝ?“ Кимна с глава:
— Робът ще направи това, което господарката му пожелае.
Ферахшад се уплаши, че и Ибрахим, и надзирателят ще чуят как се киска поробилият сърцето ѝ дявол. „Не ти ли казах — прогърмя гласът на демона. — Ти заповядваш, робът ти го изпълнява. Направи го, казваш — прави го, свири, казваш — свири. Толкоз!“
В ушите ѝ отекнаха гласовете на прислугата. „Робът прави това, което господарката пожелае.“
Значи, и Ибрахим мисли както дявола в нейната душа.
— Не, драги! Каква ти заповед, какъв ти роб.
Тя се изви грациозно към него. В същия миг Ибрахим си помисли, че в него пламна огън. „Пресвета Дево Марийо! Какво ми става?“ За пръв път забелязваше предизвикателната заобленост на женските бедра. Обзе го паника от жаравата на бушуващите му в пламъци усещания. Хиляда години да си беше мислил, пак нямаше да му дойде наум колко мъки му коства опитът да овладее и ума, и плътта си. Той беше интелигентният, упорит Ибрахим, а жената насреща — неговата господарка, какво повече?!
Отправи молитва: „Исусе, закриляй ме, извиси душата ми!“, но не му свърши работа. Пред очите му все бяха заоблените бедра на Ферахшад, плъзгащата се по тях коприна. „Разбира се, молитвата няма да ти помогне! — укори се сам. — Не стана ли мюсюлманин? А още се позоваваш на Исус. И Аллах не те чува, естествено!“
— За бога, Ибрахим, какъв ти роб!? — отново прозвуча кадифеният глас на Ферахшад.
Още се чудеше дали да се обърне към нея. Мислеше си: „Ако тя разбере какво ми става, не мога да остана повече тук!“
— Я погледни насам!
Господи, господи, колко гальовен, колко топъл глас! За да потисне вътрешната си възбуда, Ибрахим започна да мисли за птиците, за пеперудите, за ангелите.
— Хайде де! Обърни се да те видя! Да не се обиди, че искам да ни посвириш с цигулката? Погледни ме в очите!
Вече нямаше накъде. Ибрахим плахо се обърна към нея.
— Ти си Ибрахим и толкова! Тук няма никакъв роб! Вдигни глава! Погледни ме в очите!
Изпълни каквото му се каза. Не, това бяха два пламъка, не бяха познатите очи на неговата господарка. До ден-днешен тя никога не го беше гледала по този начин.
Може и да го е гледала, но той поне не беше забелязал такова нещо.
Гърлото му пресъхна. Понечи да каже нещо, езикът му не се превъртя. Очите ѝ бяха приковани в него. „Чете ми мислите! Чете всичко, което ми минава през ум.“ Смутено отмести погледа си.
— Добре де, драги, ако не искаш, недей да свириш. Какво да се прави! А ние с песните на Карадут ще…
— Ще свиря!
— Значи се сдобрихме? Не исках да те наранявам.
— Може ли робът да се цупи на господарката си? Господарката желае, робът изпълнява. Свири, ми казвате — ще свиря!
Сякаш бяха забравили, че при тях има още един човек.
Надзирателят поглеждаше ту към Ферахшад, ту към Ибрахим. „Хееей! — възкликна тихомълком той. — Какво става тук?“
— Виж сега, но…
Ибрахим помисли, че внезапно на брадата му е кацнало врабче. Господарката го беше хванала за брадата с малката си длан и му беше вдигнала главата.
— Искам да свириш, ако ти идва отвътре, а не защото аз го пожелах.
Беше го докоснало крило на врабче и това го подлуди. Колко малка, колко топла и мека ръка. „Аллах! — замоли се още веднъж. — Недей да позволяваш да се повтори пак това, което стана преди малко. Не ме опозорявай! Този път наистина ще го разбере!“
— Добре, ще свиря, защото ми идва отвътре, но…
Не можа да продължи. Още веднъж впи очи в нея. Погледът ѝ беше замечтан. Вместо с предишните пламъци, сега тя го гледаше с такава любов, сякаш го прегръщаше и милваше. Не можеше да откъсне очите си от нея, промълви нещо, което и сам не разбра какво беше, и изведнъж изстреля:
— Но… но… ще свиря за вас!
Устните на госпожата се разтегнаха в широка усмивка. Щастливите малки трапчинки поздравиха Ибрахим. Видя белите като бисери зъби на Ферахшад. Между тях полекичка се показа езикът, овлажни пресъхналите устни и пак се оттегли в потайното си гнездо. Дори тази мигновена картина беше достатъчна да го зашемети. Не му помогна и молбата като новоприет в правата вяра. В мига, когато реши панически да избяга оттам, се случи нещо потресаващо.
С ужасен тътен земята под краката му се разтресе.
Придружи го викът на господарката и уплашеното каканижене на Халил ага.