— Ти ли си Искендер?
— Да… Какво става, какво тър… — обърка се той от изненада и паника.
— Арестуван си?
Какво!
Сърцето му сякаш спря. Дъхът му секна за миг. Хвана се за гърдите.
— Арестуван ли?
— Да! Арестуван си! По обвинение, че твоите момчета са нападнали като бандити кервана на падишаха и са обрали хазната…
— Какво! Те! Лъжа! Клевета!
— Отведете го!
Искендер се опита да се изтръгне. Върху главата му се стовари ръкохватката на ятаган и той загуби съзнание. Повлякоха го по земята навън от палатката.
По пясъка се проточи потеклата от разранената глава на Искендер Челеби пътечка от кръв.
Искендер чу вратата да се отваря със скърцане. Но не видя, че в килията влезе Ибрахим паша. Тъмничарят го беше приковал за стената със синджири, очите му бяха вързани.
— Кой е там?
— Стар познат.
Искендер наостри слух. Гласът сякаш наистина му беше познат. Но дали от преживения шок или от сътресението, получено при нанесения по главата удар, не можа да се сети.
— По гласа си личи, че си човек с добро сърце — подхвана угоднически той. — Аз съм невинен. Нека ме изкарат оттук.
— Невинен ли?
— Да! Наклеветили са ме! Уж че съм обрал хазната на падишаха. Как е възможно такова нещо! Та нали съм пазителят на тази хазна! Защо да тръгвам да я обирам?
— Посочен си от бандитите, че си я обрал.
— Лъжа! Клевета! Всичко е фарс! Разказах на съдията, който ме разпитва, всичко. Доверен човек съм на Негово Величество повелителя. Приятел съм на Садразам паша. Моля! Умолявам ви! Сигурно Негово Превъзходителство Ибрахим паша изобщо не е осведомен. Ако му кажете, той веднага ще ме изкара от тази тъмница!
Ибрахим се направи на изненадан:
— Сигурен ли си?
— Разбира се, сигурен съм. Пашата ми е приятел. И аз съм невинен!
— Невинен ли?
Челеби си даде сметка, че този човек за втори път му задава същия въпрос. Обзе го някакво странно усещане.
— Ти! — процеди през зъби Ибрахим.
Челеби усети дъха му по лицето си.
— Ти не си тук заради това, че си се опитал да обереш хазната!
Внезапно се обнадежди. Естествено. Не я беше обирал. Всичко това беше клевета. Ето на, полека-лека се разбираше, че няма никаква вина.
— Ами за какво? — в гласа му прозвуча набъбналата в него надежда.
— Ти! — изкрещя с яд в лицето му Ибрахим — Ти, сатана, си виновен за това, че накълца с тъп нож едно малко момче!
Какво! Искендер цял се разтресе. От тласъците на тялото му синджирите се раздрънчаха.
— Сатана ли?
— Мисли, сатана! Спомни си! Златото… богатството… изнасилените момичета, изтръгнатите от обятията на мъжете им жени не може да са ти отслабили чак толкова паметта!
Искендер понечи да се хвърли напред. Синджирите, с които беше прикован към стената, го спряха.
— Забрави ли? Че купуваше за по четири-пет гроша отвлечените от пиратите момчета, а ги продаваше за по петдесет акчета на онези, които ги обръщаха в исляма? Как им викаше, когато те наричаха Робовладелеца на голобрадите, а? Казвай!
Все по-извисяващият се глас на Ибрахим отекна в стените на килията и като зловещо ехо се понесе по коридорите на тъмницата.
— Върви по дяволите! — развика се и Искендер. — Който и да си, махни се!
— Какво!? Или ти смяташе, че никога няма да изскочи някой познат от проклетото ти минало, когато се смееше като луд и викаше: „Казвайте ми сатаната, защото аз съм той. Аз съм човекът, който е обул наобратно обувките на сатаната“?
Искендер нададе вик, който приличаше повече на вой. Изгаряше от желание да се вкопчи в гърлото на човека, когото не виждаше, но усещаше, че стои точно пред него.
— Ааааа! Седемглава ламя!
— Дааа!.. Виж, паметта ти проработва. Като се ядосаше, от устата ти хвърчаха лиги и крещеше: „Седемглава ламя“.
Ибрахим се беше поукротил, сега гласът му звучеше подигравателно.
— Ха, и още нещо. Чакай да видя, как беше? — Замълча. После продължи, имитирайки гласа на Челеби: — „Я доведете онова крехкото момченце да го видим. Че да опита моите обятия“… Ха, така беше, нали? Ами чуй и това: „Хе, хе, хе… Гяурската бамя е грях… режи я до дъноооо!“. Спомни ли си?
Лицето на Искендер Челеби посиня от ярост. Жилите на врата му се издуха, кръвта му закипя. Неистово замята глава надясно, наляво, до скъсване на железния хомот.
— Кой си ти, проклетнико? Кой си? Кой си?
Ибрахим се навря почти в носа му и тихо му каза с глас, който сякаш идваше от другия свят:
— Аз съм кълцаният с тъпия нож, сатана! Обрязаният роб, за когото ти нареждаше: „Гяурската бамя е грях — режете я до дъно!“. Робът, чиято вяра ти отне, но заради ужасните мъки, на които го подложи, така и не успя да го впримчиш в твоето мюсюлманство!