— Ъъъъх! — изскочи някакъв въздух от устата на Искендер.
Не се разбра — хърхорене ли беше, или някаква сричка от дума, за която не му стигна дъх.
— Малкият роб, който се гърчеше от болка и се изхвърли от ръцете ти на земята, а ти при вида на облените му в кръв крака го удари на подигравка: „Какво, доста повече ли сме го резнали гяурина?“… Робът, който остана завинаги мъж с наведена глава, защото жените му го гледаха с отвращение… Аз съм този, сатана! Позна ли ме?
— По дяволите!
— Е, какво? Не повярва ли? — Гласът на Ибрахим сега плющеше като камшик. — Искаш ли да видиш клона, който ряза и кълца до дъно?
Ибрахим се протегна и рязко свали парцала, с който бяха вързали очите му. За миг онзи запремига от изумление.
— Ти!
— Аз, я! Аз, който се заклех да погреба в земята сатаната!
— Ибрахим паша!.. Ти… той… ама аз…
— Години наред живях с надеждата да ти отмъстя, Искендер, заради наранената ми плът, заради мъките, на които ме подложи, и заради страданията, които изживях. Най-сетне те намерих. Видях те, когато погребвахме бащата на нашия падишах. Като носихме ковчега. Още там щях да ти прережа гърлото. Но изчаках…
— Ибрахим! Аз… не зна… Прости ми, Садразам паша!...
Даже не го чу.
— Изчаках да видиш възхода ми, могъществото ми! Изчаках, за да можеш и ти да изпиташ болката от кълцането. Изчаках, за да те накарам да изпиташ болката от посичането.
— Прости ми… прости ми…
Искендер се разплака. Краката му се подкосиха. Заради синджирите, с които беше окован, не можа да се свлече на пода. Тялото му увисна като чувал.
— Знаеш ли, струваше си да чакам. Благодаря на Господ! Видях те в това състояние. Чух те да ми се молиш. Видях те да плачеш. Ако те оставех, и краката ми щеше да целуваш. Ботушите ми да лижеш.
Искендер измънка някакви неясни звуци.
— Дойде вече времето да погреба Сатаната! Заветът ми ще бъде изпълнен. Ще настъпи възмездието за посечената ми плът.
Сграбчи за косата наведената глава на Искендер и я вдигна. Взря се в очите му. Насити се на ужаса в тях. И процеди през зъби:
— Сатана! Върви в ада!
Разтърси главата му и я пусна. Тръгна към вратата.
— Главният палач!
Тежката врата изскрибуца и се отвори. В мрака се очерта някакъв великан.
— Вземи си твоето!
Паргалъ Ибрахим излезе. Влезе палачът. Вратата се затвори с ужасяващо стържене. Ибрахим не чу виковете и молитвите на Искендер Челеби, към врата на когото приближаваше мазната примка.
— Робе… Робеее!.. Дано въжето, което ти ми окачи на врата, да се затегне и на твоя врат!
В коридора се разнесе безпомощен хрип. След него настана зловещо безмълвие. По лицето на Паргалъ Ибрахим паша разцъфтя смразяваща до мозъка на костите усмивка, в очите му запламтя странен блясък.
LXXIII
Султан Сюлейман беше втренчил поглед в инкрустирания със злато кристален пясъчен часовник. Страдаше. Много му беше трудно, но решението си е решение. Знаеше си. Да го изпълни беше много по-трудно, отколкото да го вземе. Но трябваше да го направи. В утробата на Османската империя не трябваше да се прокрадва дори и за миг някакъв зародиш на предателство. Трябваше да се унищожи веднага. Имаше ли факти? Нямаше. Имаше ли доказателства? И такива нямаше. И вярно да беше, и клевета — вече се разнасяше навред.
Така и не забеляза, че пясъкът изтече в кухината под него. Мислеше си за онова, което се случваше, за мълвата. Просто не можеше да повярва на стигналите до ушите му слухове.
Как можеше човек да се промени толкова много? Неговият Паргалъ… неговият Ибрахим, който вършеше чудеса с играта на вълшебните си пръсти по грифа на цигулката… Неговият най-доверен приятел и другар…
Но ето на, променил се беше. Сюлейман тъгуваше за вироглавия Ибрахим, с когото се запозна в Сарухан, в лозята на Касъм ага. Робът, който плака, когато ядоха и пиха през нощта върху Плачещата скала. Неговият Ибрахим, с когото яздеха един до друг на бойното поле край Мохач. Неговият главнокомандващ Ибрахим, с когото разпердушини цяла Европа.
Но последните му прояви… Не беше за вярване!
Самолюбието му вече беше непоносимо. Непрекъснато се хвалеше. Натикваше вдън земя идващите посланици, обсипваше ги с обиди. Ибрахим му обясняваше, че го прави с политическа цел. Обработваше австрийския крал Фердинанд дотогава, докато приеме, че трябва да го нарече „братко“ и само при това условие да подпише после и мирния договор. Сюлейман нищо не му казваше. Разбираше, че по този начин Паргалъ провежда политика чрез унижението на Фердинанд да издигне авторитета на Османската империя и на падишаха. Само че из столицата плъзна приказката: „Макбул паша сега стана и крал“. Освен това пред посланиците сам се хвалеше: