— Всъщност не Сюлейман, а аз управлявам Османската империя! Защото печатът на Негово Величество падишаха е в мен! Ако не съм аз, държавата няма да я бъде! Каквото кажа аз — това става, не кажа ли — не става!
Като чуеха това, из магазините, по пазара, хората все се питаха. „Кой ни е падишахът — Сюлейман или Макбул паша?“. Нямаше начин да не стигнат до ушите на Ибрахим, но той въобще не реагираше.
Сюлейман си спомни какво беше поискал от Ибрахим преди години, когато вечеряха за пръв път заедно край Плачещата скала в Сарухан: „Ако някога се главозамая от победите си, ти, Паргалъ, ще ме предупредиш. Ще ми кажеш: „Не се възгордявай, Сюлейман, Аллах е по-велик от теб!“. Става ли?“
Голяма грешка допусна и като крещеше на всеки, който му подаряваше Корана: „Не ми носете тая книга!“ Не можеше да убеди вече никого, че е мюсюлманин, та ако ще не пет, петнадесет пъти на ден да правеше намаз.
Случаят с Каабъз също наля масло в огъня на онези, които говореха под път и над път, че мюсюлманството на Паргалъ е фалшива работа. Редно ли беше да спасява главата на умопомрачения Каабаз, дето непрестанно проповядваше, че Исус бил най-великият Пророк?
„Нали го слушах тогава как говореше за Аллах, та се намесих — си каза Сюлейман. — Иначе щеше на Новия дворец да му излезе и ново име — Гяурският дворец. Клюката щеше да се понесе на вълни, на вълни сред хората, еничарите в казармите щяха да се разприказват: „Що за падишах е този Сюлейман? Жена му московчанка, великият му везир — гяурин. На такъв султан не му прилича да е халиф. Не го искаме!“ И щяха да обърнат казана!“
Сюлейман си разтърка челото. Болеше го глава. И в прекия, и в преносния смисъл. Причината за това главоболие беше най-близкият му приятел. По-точно — единственият му приятел, единственият му другар.
Сети се за пясъчния часовник, погледна го — в него нищо не помръдваше. Посегна към стъкленицата, обърна я наопаки. Пясъкът започна да се изнизва. Времето си течеше. Ненадейно си помисли, че животът му е като пясъчния часовник — нито пълен, нито празен.
После — как така ще кара населението да го обсипва с овации: „Главнокомандващият султан!“?
„Да не е полудял? — промълви на себе си Сюлейман. — Човек с разум в главата щеше ли да постъпи така? Нима не знае, че в Османската империя никой друг освен нас не може да се нарича султан, нито да позволява да го наричат така?“
Ибрахим веднага беше пуснал вестоносец, преди още Сюлейман да пристигне в Багдад. Най-отгоре беше написал: Султане на моята държава, на моето сърце! На този свят има само един султан! И той е султанът на султаните, падишахът султан Сюлейман хан. Твоят слуга Ибрахим е в краката на този единствен султан и служи на него!
Султан Сюлейман се ядоса и стана от дивана: „Ами последният му номер?“.
Пътуваше към Багдад, когато му съобщиха, че Ибрахим е наредил да обесят Искендер Челеби. Не можа да повярва. Остави имперската си армия назад и с един малък отряд препусна към превзетия от Ибрахим Багдад. Но станалото — станало. Както не можа да повярва, че Паргалъ е наредил да обесят Искендер Челеби, така не можа да повярва и че челебията ще тръгне да ограбва хазната. И все още не вярваше.
— Има ли факти, доказателства, очевидци, паша?
— И факти има, султане мой, и очевидци.
— Съдията разпита ли челебията? Какво каза?
— Свърших си работата, както го изисква справедливостта, повелителю. Той сам си призна. А аз издадох заповедта.
— Ти знаеше, че сме на два дни път оттук. Защо издаде заповед, без да изчакаш? Да бяхме поприказвали и ние с Челеби. Да го попитаме: Каква е тази работа, Искендер?
На това Ибрахим нямаше готов отговор — много се бил притеснил, изведнъж побеснял, настъпило брожение сред войската, не дай си боже, армията можело да се разбунтува и… Цял куп такива приказки!
— Добре, извикай ми тези свидетели…
Нямаше свидетели. Всички бяха умрели или убити.
Ибрахим сложи и разпръсна пред него едни по едни девет-десет парцала от дрехите, с които бяха облечени хората на Искендер Челеби.
— Ето факти! Ето доказателства! Тези окървавени дрехи бяха върху бандитите, султане!