Падишахът се чудеше, умът му не го побираше. Всички говореха, че Ибрахим е пуснал клеветата, само и само да ликвидира Искендер Челеби, но ако това беше истина, каква трябваше да е причината за това? Дали го мразеше като враг, защото му попречи да го уволни?
Обиколи стаята със стегната душа. Да беше само този проблем… Клюките нарастваха и се нижеха една след друга:
„Неговият Макбул паша си пишел тайно с Махидевран Гюлбахар да свали господаря ни от власт и да постави на негово място престолонаследника принц Мустафа.“
„Какъв ти принц! Макбул гледа сам да стане султан! Ще си замине династията Османоглу, ще дойдат Ибрахимоглу.“
И какво ли още не!
Ако във всичко това не беше замесена Гюлбахар, Сюлейман можеше и да повярва. Той я познаваше много добре. Злобата ѝ нямаше граници. И враждебността ѝ. Гюлбахар беше способна на всичко, само и само да си отмъсти на него и на Хюрем. Не чуваше и не виждаше нищо друго. Дори без ни най-малко притеснение му беше писала и на него, че Хюрем върти какви ли не номера, за да качи на трона собствения си син Мехмед.
„Безсрамница! Нахалница! — измърмори Сюлейман. — Не обвинявай в грях поне Хюрем, защото точно тя ме моли месеци наред да обявя Мустафа за престолонаследник.“
Последната клюка здравата го притесняваше. Уж принц Мустафа напуснал Амасия, без да предупреди баща си, пристигнал тайно в столицата и се срещнал тайно с Ибрахим и някои паши. С всеки поотделно.
— Вярно ли е, паша? — попита го той.
А Паргалъ се засмя, коленичи в краката му и протегна глава към него. — Съгласен съм да ми отсечеш главата, мой падишах. Само не го казвай на своя слуга. Съгласен съм, вместо да ме обвиняват в предателство към моя повелител, да ми влачат разкапания труп по земята и да го хвърлят на кучетата.
От едната страна — Мустафа, от другата — Ибрахим!
„Ах, скъпи мой сине, сърце мое! — изстена Сюлейман. — Защо си се разбързал? Защо не почакаш да ти дойде редът? Защо не се доверяваш на баща си, ами си тръгнал с чуждите да се пазариш за престола? Защо се съмняваш в нашата справедливост? Защо си мислиш, че ще потъпча правата на единия си син, за да ги подаря на другия?“
Известно време продължи да гледа замислено пясъчния часовник. „Ах, Гюлбахар! — си каза този път. — Проклета да си, ако си вляла отровата на твоята злоба и в кръвта на моя принц! Ако и сама се съсипеш от завист и ревност, няма да се трогна, но ако изкараш от пътя моя Мустафа… И на този, и на онзи свят ще те душа за гърлото с двете си ръце, Гюлбахар!“
Сети се и за проклетата гадателка. Това, което каза, не му излизаше от главата. Пророчицата започна да му се явява дори и в сънищата нощем.
Спомни си изражението ѝ, когато я попита за бъдещето, и отново настръхна. Страх беше изписан по лицето ѝ. Ужас. „Предателство! — беше изпищяла тя. — Над този дом връхлита предателство!“
Сюлейман загуби сън и покой. „Предателство! От кого ли щеше да дойде? От моя Макбул паша ли? Или от детето ми?“
„Виж ти какви ги върши съдбата! — размисляше нощем, когато сънят бягаше от очите му. — И върху нас ли ще стовари участта на дядо ни? И на нас ли ще ни измъкнат трона, на който седим, както на покойния ни дядо Баязид хан? На туй отгоре и нашият син ли като дядо си ще сипе отрова в храната на баща си? Или ще ме бутне в пропастта Паргалъ, когото имахме за най-близък приятел, на когото дадохме печата, командването на армията и не само това, ами и сестра си за жена?“
Въобще не можеше да свърже Мустафа с предателство. Ибрахим обаче можеше да върти такива работи. Сигурно той беше човекът със саръка, който се привидя на онази пророчица.
Без Хюрем той сам нямаше да се измъкне от тази бъркотия. Чувстваше се притиснат между съвестта, от една страна, и разума и чувствата — от друга. „Аллах! — възкликна. — Добре че си имам усмихнатото ѝ лице. Ако не беше обичта и топлотата ѝ, нямаше да понесе тези дни. Само нейната озаряваща усмивка, нежността и ласките ѝ можеха да уталожат бурите в душата му. „Объркам ли се, веднага на помощ ми се притичва умът на моята съпруга.“
Преди три вечери той обясни на Хюрем в каква ситуация се намира.
— Да кажем, че ти си падишахът. Какво щеше да направиш?
— Щях да си взема печата!
— Не мога. Дал съм дума да не го уволнявам. Заклех се в Аллах.
— Вземи си думата.
— Ти, жено, полудя ли? Ако си взема думата назад, какво остава от мен, Сюлейман?
Спомни си пожара, който точно тогава се разпали в красивите очи на Хюрем.
— Твое Величество мой султане, ти си дал дума на живия човек. Обещанието се дава от устата, а се разваля от смъртта.