„Ето на, отговорностите пред Османската империя го състаряват така, преждевременно!“ — обади се вътрешният му глас.
„Я се разкарай! — скастри го той. — Само Сюлейман ли отговаря за делата на Османската империя? Целият товар лежи на моите плещи. Не държавата го съсипва него, а бръщолевиците на жена му Хюрем. Тя сигурно непрекъснато му яде главата да не оставя трона на Мустафа.“
Настъпи моментът да седнат върху килимчетата си и да се помолят. Това беше най-приятната част от намаза. От навеждането и изправянето, от продължителното стоене на колене, те ги заболяваха и само по този начин можеха да ги облекчат.
Седнал с кръстосани крака, той се молеше, както си знаеше: „Господи, не ме лишавай от твоята помощ. Велики Исусе, на теб се уповавах, на теб се доверявах, не спирай да ме даряваш с чудесата си, както до днес, така и занапред. Дай ми здраве и дълъг живот! Закриляй децата ми!“
Това беше всичко. Тази вечер обаче молитвите на падишаха нямаха край. Ибрахим не помнеше някога той да се е молил толкова дълго. Когато най-сетне скри лицето си с длани и прошепна „Амин!“, Ибрахим си рече: „Слава богу! Сигурно е изредил всички от Османовия род!“.
Трапезата беше великолепна. От пиле мляко? И това го имаше. Яйца от пъдпъдъци. Донесени от Гемлик маслини. Сирене. Пастърма — Ибрахим примираше за нея.
— Изяж я! — обади се Сюлейман. — Заповядах да я доставят от Каисери специално за теб!
Докато се хранеха, почти не размениха думи. И двамата имаха апетит. Естествено, само размахваха лъжиците с лакомствата, едно от друго по-вкусни, така че изобщо не им оставаше време за приказки.
Ибрахим очакваше на трапезата да бъдат поканени и Айяз паша, и Рюстем. Само при мисълта за това настроението му се развали. „Айяз както и да е, но как да изтърпя оня, куция Рюстем?“ — измърмори си наум. Обаче не стана така. Падишахът седна на трапезата само със своя зет. Ибрахим беше безкрайно доволен. Навик беше в двореца султаните да вечерят сами, на Ибрахим му харесваше да е единственият човек, който нарушава тази традиция. Само той сядаше с падишаха на неговата трапеза. И то — от години! И така трябваше да си остане! Що щяха да търсят на Султан-Сюлеймановата трапеза разните му там Айязовци, Рюстемовци и кой знае още кои! Той беше единственият Макбул паша — Любимеца! А другите — паши притурки! И с тях, и без тях — все тая!
Изпълни се с гордост. „Така или иначе всичко е плод на моя ум, на моята сила и енергия, на моята проницателност. Ибрахим Паргалъ е едната страна на Османската империя, всички останали паши, везири и бейове — другата. Всичко се дължи на мен.“
Сюлейман потопи ръце в поднесения му златен тас да си ги измие. Избърса ги в кърпата, която държеше коленичилият до него втори личен прислужник.
— Кафе?
По дяволите! И това беше един лош навик, който си навиха на пръста Хюрем и Хатидже. Откъдето и да го бяха чули и разбрали, те и двете се запалиха да си варят донасяните от Йемен черни семена и да пият водата от тях. Хатидже не смяташе, че върши грях. Сигурно Хюрем я беше научила. Тя трябваше да е пристрастила жена му и към това. Черните семена се счукваха на ситно в мраморни хавани, после ги сваряваха във вода. А после пиеха тази съвършено черна отвара. За любителите на черната течност съпругата на султан Сюлейман не закъсня да открие съответните гнезда, а те избуяха като репеи. В столицата се ширеше пристрастяването към кафето.
Изпиха по едно кафе и Ибрахим реши да разкрие плана си за превземането на Рим. Сюлейман обаче го спря:
— Остави това! Не и тази вечер. Не сме в състояние да мислим за каквото и да е!
Изненада се. Най-любимото нещо на падишаха беше да си говорят за бъдещето, да кроят планове. Така беше от години. „Хайде, Паргалъ! — обикновено той пръв подхващаше темата. — Да обсъдим какво става оттатък Бяло море. Онези индийски острови, които адмирал Христофор Колумб е открил…“ Те бяха много далече. Умът на Ибрахим беше прикован в Рим. Османлиите трябваше да се прехвърлят от Истанбул — градът на седемте хълма — в Рим, другия град на седемте хълма! Трябваше короната на Рим да блесне на Сюлеймановата глава, а Ибрахим трябваше да проправи пътя към нея.
Един-два пъти се опита да подхване разговор за ситуацията при Карл Пети, при папата, при Франческа, но падишахът отново отказа.
— Остави, остави! Не тази вечер! Не сме в състояние да мислим за нищо, паша!
„Ама си и ти, да не беше ял толкова много! — си каза наум Ибрахим, а открито се задоволи само с една усмивка:
— Вие си знаете, повелителю.