Ферахшад направи нещо, което нито тя, най-малко пък той очакваха. Изпаднала в паника, тя се хвърли в ръцете му.
— Моля те, Всевишни! Много ме е страх! Какво ста…
Ибрахим сякаш беше ударен с юмрук. Стоеше като зашеметен, но щастлив.
— Не се бойте! — проломоти нещо подобно. Може би устата му не бе издала и звук, а само му се стори така. Топлотата на нейното тяло и твърдите ѝ гърди направо му взеха ума. Все едно беше в някакъв друг свят. Влажните ѝ плътни устни бяха точно пред устата му. Парещият ѝ дъх се плъзгаше по бузата му. Непоносимото желание да обгърне с ръце крехката ѝ талия го разтърси от глава до пети. Истинското земетресение ставаше в неговото тяло. Свенливо ръката му се озова при главата на господарката. В желанието си да я успокои, я погали несръчно по косата. Зави му се свят от бликналото оттам ухание. За момент тя вдигна очи. „Господи! Награда ли е това за мен, наказание ли, не знам! Но… но…“
Халил ага още викаше „Земетресение!“ и ги издърпваше изпод шатрата към царевичните стъбла.
Земята продължаваше да се тресе. Тътенът беше повече от ужасен. Като че ли ревяха едновременно хиляди лъвове.
Неочаквано Ибрахим се отърси от шемета на прегръдката, който му замъгли мозъка.
„Велики Исусе!“ — извика без глас. Изтръгна се от ръцете на Ферахшад.
— Не е земетресение! Това не е земетресение!
Спусна се презглава натам, откъдето идваше тътенът, ръцете му се размахваха високо във въздуха и изобщо не се и сещаше за господарката и надзирателя, които останаха зад гърба му да го гледат стреснати и уплашени. В същия миг един от работниците, водачът на катъра от долапа, изскочи измежду царевичака.
— Вода! — крещеше той. — Голяма новина! Вода! Вода!
Подире му измежду царевиците изскочи още един съвсем здрав работник.
— Тичайте! Майката земя роди вода!
VI
— Господарят ви вика!
Като ѝ го съобщиха, Хатидже здравата се уплаши.
От два месеца беше тук, но не го беше виждала нито веднъж. Баща ѝ не беше казал: „Как е нашата принцеса? Нека дойде, затъжихме се за нея!“.
Въобще не се оплакваше от това. Боеше се, че няма да си сдържи езика пред него, нищо че беше падишах.
„Писъците на принцовете не заглъхват в ушите ми. Как можа да погубиш Емирхан?“
Само като си помислеше, че може да изтърве подобна реплика пред султан Селим, цяла се разтреперваше.
Не беше уверена как щеше да реагира баща ѝ на подобно заяждане. Щеше ли да изпадне в ярост? „Никак няма да се учудя на това!“ — заключи тя наум. Щеше ли да нареди: „Макар че ни е дъщеря, никой не може да говори така с господаря! Отсечете ѝ веднага главата!“ Или щеше да се засмее и да го подмине? А може би щеше да подхвърли с насмешка: „Нямахме и понятие, че и жените са започнали да си пъхат носа в държавните дела на Османската династия!“.
Откакто се помнеше, Хатидже се страхуваше от баща си. Виновни за това бяха както неговите свъсени вежди, така и подчинената му прислуга в Трабзон по време на неговия престой там като принц. Кажеха ли: „Принц Селим идва“, всички се разтреперваха като лист.
Добре де, толкова страшен ли беше баща ѝ?
„Да, без капка съмнение!“ — отговори си сама. Сети се, че никога не го видя да се усмихне. Нито веднъж не го чу да избухне в смях. „Не — опроверга се моментално. — Избухна — само веднъж — в смях: когато видя коня ми да препуска в галоп.“
Хатидже си беше помислила, че зад нея трещи гръмотевица. Когато се обърна и погледна назад през рамо, тя видя баща ѝ да я посочва на някакъв човек и да му казва: „Ето я нашата дъщеря, ага! Дъщерята на принц Селим трябва да прилича на Томирис“.
После Хатидже го чу да вика: „Карабулут[7]!“. Карабулут беше кон от класа! Отговаряше на името си — беше съвършено черен. Никой не го беше нито видял, нито чул да стои спокойно на място. Даже и когато баща ѝ не беше качен на гърба му, той пак риеше с крак по земята, изцвилваше и се изправяше пред шаха.
Томирис ли? Коя беше пък тя? Първата ѝ работа, като се върна в конака, беше да попита майка си.
— Татко днес каза, че трябва да съм като Томирис. Кажи ми коя е, каква е тази Томирис, че да се постарая да съм като нея!
Хафза въздиша дълго-дълго.
— Томирис ли, дъще? Ами не знам. Най-добре попитай утре заран Еюб ефенди. Няма нещо, което той да не знае.
Така и направи.
— Коя е Томирис, Еюб ходжа?
Още звучаха в съзнанието ѝ думите на този човек, изписани сякаш с огнени букви: