Както си стоеше, падишахът се обърна към него:
— Садразам паша, искаме да ти зададем един въпрос. Вярно, като бяхме в Багдад, си поговорихме малко, но пак ще те попитаме. Човърка ни мозъка. Кратичък въпрос. Искаме да отговориш с една дума.
Ибрахим усети как всичките му фибри подадоха тревога. Той добре знаеше, че въпросите на Сюлейман съвсем не са безпочвени. Кой знае колко дни беше мислил и премислял как да го попита.
— Дано да е въпрос, чийто отговор вашият слуга да знае.
— Трябва да го знае. — Млъкна и погледна Ибрахим в очите. — Заслужаваше ли си Искендер Челеби да умре?
Ибрахим не можа да познае накъде бие. Сърцето му се сви. Мозъкът му зажужа. Добре че си имаше готовия отговор.
— Сатаната си заслужава хиляда пъти да умре, повелителю. Вашият слуга закопа сатаната в земята.
Сюлейман се замисли: „Колко пъти спомена името на сатаната този човек!“ Кимна в знак на съгласие. Опита се да разсее умислената си физиономия и да му се усмихне.
— Така е! Смъртта намира този, който я заслужава. Сатаната трябва да се убива, за да се представим безгрешни пред Аллах! — Сетне тупна с ръка по коляното си. — Както и да е… Еее, ти не свириш ли вече на цигулката си?
Ибрахим се беше замислил върху въпроса отпреди малко. Защо го пита точно това? Реши да не му обръща внимание. Сюлейман си беше такъв. Ако беше повярвал на клюките: „Макбул паша е наклеветил Искендер Челеби!“, едва ли щеше да чака цяла година, за да го пита. Значи, просто му беше хрумнало. Освен това Ибрахим не беше ли си подготвил всичко както трябва за отмъщението над сатаната? Не беше ли се клел да го направи, каквото и да му струваше това?
Тревогата изчезна от лицето му.
— Нямам много време за нея, султане мой. Но ако господарят нареди…
— Имаш право — прекъсна го султанът. — И на нас взе да не ни остава време за поезия.
Настъпи мълчание. Падишахът разклати чашата си, за да изпие и последната останала в нея глътка.
— Има обаче едно четиристишие. Искаш ли да го чуеш?
Смениха темата. Ибрахим се успокои.
— Ще направите щастлив своя слуга.
Погледът на Сюлейман стана унесен, докато рецитираше:
Ибрахим го аплодира съвсем искрено, от все сърце. Просълзи се. Той беше приятелят в четиристишието на Сюлейман. Беше от ясно по-ясно. За него беше написал Сюлейман този куплет. „Ето, това е моят Сюлейман!“ — си каза с възторг. Засрами се, че преди малко се усъмни в него. Дори… във всичко, което кроеше в бъдеще… Но ето, не се изпречваше пред съдбата си. Че кой ли беше успял да ѝ се изпречи, та и Ибрахим да я спре. Накъдето го поведеше Господ, натам щеше да върви. Каквото му се струпваше на главата, това щеше да си носи.
— Какъв щастливец е този приятел, повелителю!
— Така е.
Не посмя да му каже, че беше написал този куплет преди години, когато се върна в стаята си след първата вечеря с Ибрахим в Сарухан, при Плачещата скала. Оттогава досега колко ли мостове беше разрушила и отнесла реката от злато.
Седяха до късно. Слушаха песните на музикантите. Говориха си за това-онова. Накрая падишахът ненадейно каза:
— Време е да се разделяме. Наспи се и си почини хубаво, Паргалъ. И ние ще направим така. Аллах да те дари с мир!
Ибрахим се поклони и остана така, докато падишахът се оттегли в стаята си. Сетне по навик се отправи към стаята точно отсреща. Нощем, когато работеха до късно върху военните планове, когато обсъждаха световната обстановка, той преспиваше все там.
Прислужниците му отвориха вратата. Влезе вътре. Вратата зад гърба му се захлопна. Ибрахим тръгна право към прозореца отсреща. Не можеше да се насити на бялата кула, която се извисяваше над мрачното тъмно море като изваяна от слонова кост и той ѝ се наслаждаваше оттук в захлас.
Взираше се навън, а душата му се изпълваше с радост. По четирите краища на кулата пламтяха големи огньове. Червените им отблясъци танцуваха по бялата стена. Веднъж беше казал, че му става тъжно, като гледа как мракът поглъща красотата на бялата кула.
— Щом е така — беше откликнал падишахът, — през нощите, когато ще ни гостуваш, ние ще заповядваме върху нея да се палят огньове, както правите вие по скалите на Парга.
— Сюлейман! — обзет от щастие, промълви Ибрахим. — Още не си го забравил!