Остана да съзерцава танца на пламъците. Сетне се изтегна в леглото. Толкова много неща кипяха в главата му, че се зачуди за кое по-напред да си помисли. Спомни си, че когато преди малко заговори за похода към Италия, Сюлейман каза: „Остави! Не тази вечер! Не сме в състояние да мислим за каквото и да е!“. „Не тази вечер! — промърмори си сам. — Не сме в състояние да мислим за каквото и да е!“
Чувствата му бяха съвсем объркани. Съвестта и умът — също.
Не се възпротиви на съня. Затвори натежалите си клепачи. Изведнъж се появи малко момченце. Размахало дървения си меч, възседнало дървения си кон от дръжката на една лопата, то тичаше лудешки из зелените морави. И в същото време това момче викаше: „Препускай, Буцефал! Лети към страните, където изгрява слънцето! Не спирай! Препускай, дий, лети, Буцефал, полети с Александър!“.
После дочу нежен глас: „Жюстиниен! Не се отдалечавай много, сине…“.
Беше майката на този Александър с дървения кон. Момчето обърна глава натам:
— Дий, Буцефал, дий…
Усети някакъв полъх върху лицето си. „Господи — си каза, — не искам да се събуждам от този красив сън. Може би този полъх беше насън? Не се ли надбягваше с вятъра върху своя дървен кон? Сигурно беше полъхът на вятъра.
После през лицето му премина още един полъх. Още един. И още един…
Усети и допир. „Събуди се, Александър! — изкрещя душата му. — Стани! Капан!“
Късно! Много късно! Отвори очи, зелените морави на Парга изчезнаха. Помислил бе за полъх на вятъра дъха на седмината мъже. Обзе го ужас, опита се да стане. Четиринадесет яки ръце го блъснаха върху леглото. Хванаха го за ръцете, за краката.
Тогава видя смазаното въже. Кара Али с черното лице се опитваше да прекара примката през главата му.
— Сюлеймааааан!
Беше ли извикал наистина? Беше ли издал звук? Не знаеше.
— Нали бяхме приятели! Повелителю! Нали бях твоят любимец!?
Мяташе се, не оставяше време на палачите си. Така или иначе жертвата им се беше събудила.
— Умри! — изхриптя единият от тях. — Млъкни и умри!
Ибрахим изведнъж си даде сметка, че няма никакъв смисъл да се бори за живот. Защо трябваше да се спасява? Къде щеше да избяга? Парга беше толкова далече! И при кого щеше да се скрие? Същият този приятел, който преди малко му рецитираше Приятелят отрова сладка да ни поднесе, ще я изпием!, му беше издал смъртна присъда!
Силите го напуснаха. Усети как му нахлузиха примката през главата. Седем мъже започнаха да я стягат. Почувства я в основата на тила си. Вече не му оставаше и един сантиметър разстояние между живота и смъртта. Дишането му щеше да прекъсне, вратът му — да се счупи, и всичко щеше да се свърши.
Пред очите му взе да притъмнява, а в съзнанието му изплува отвратителният образ на сатаната. Дали и Искендер Челеби беше усетил как дробът му се пръсва заради липсата на въздух?
Сатаната се кискаше с все гърло.
„Дойдох да те взема! — изсъска с изплезен език. — Хайде, побързай! Адът те чака!“
С последни усилия изтри от съзнанието си това червено привидение. „Не трябва да умираш с тази картина, Паргалъ!“ — каза си с последните искрици на разума. Пред очите му се мерна Ферахшад. После — Карадут. Мухсине. Неземната красавица Мухсине! Хатидже. Несретната Хатидже! Хатидже, която си мислеше, че се е влюбил в нея, която така и не разбра, че това беше само любовна страст. Изплува Дилшад. Другите му деца… Мехмед шах, Фюлане, султанката. После всичко изчезна. Настъпи черен мрак. Боже мой! Някой пееше песен някъде. Псалм!
„Велики Исусе!.. Това е майка ми…“ Ибрахим се опита да извика. Издаде само хрип. Но в съзнанието си знаеше какво говори: „Мамо, красива моя мамо! Виж какво направиха с твоя малък Паргалъ!“.
Мракът все повече се сгъстяваше. Хатидже не можеше да си спомни кога пропадна тук. В тази непрогледна тъмнина и времето, и пространството бяха изчезнали. Само долавяше, че някъде отпред, в далечината, проблясваше пламък. Не е ли било все така? При всяко пропадане в този безкраен мрак не изпадаше ли в ужас, щом забележеше онова червено петно. Там беше адът.
Единственото нещо, което знаеше Хатидже, бе това, че се намира някъде между ада и рая. Но къде беше раят?
Накъде щеше да тича, къде щеше да бяга? Къде беше твоят рай, безкрайните градини? Къде беше светлината?