„Няма!“ — обади се изведнъж някакъв глас.
„Кой е? Кой ми го казва?“
„Няма рай, Хатидже!“ — изсъска този път гласът.
Огледа се — никого не видя. И без това поради липсата на въздух не се и надяваше да види. Кого можеше да види в тази тъмница?
„Лъжеш! — опълчи се с гняв. — Трябва да има рай! Обещаният рай!“
В главата ѝ звукът прерасна в зловещ смях. В кикот на змия:
„Няма го твоят рай, Хатидже!“
Ето, това беше!
Тя беше прокълната. За нея нямаше рай. Не е имало. Нямаше и да има.
— Но защо? — изстена. — Какво съм съгрешила? Защо съдбата ме е осъдила да нямам рай?
Чакаше отговор. Нямаше.
— Казвай! — настоя пред змията, защото знаеше, че стои навита на кълбо някъде в главата ѝ. — Какъв грях съм извършила? Защо съм осъдена да няма рай за мен?
Отговорът беше пълно мълчание.
Продължи да пада, да се претъркаля и премята.
Падане ли беше? Хатидже не беше много сигурна. Спомни си, че се чувстваше по същия начин през нощта, когато мъжът с ръцете-паяци влезе в брачната стая и тя пропадна в бездънната мрачна пропаст. Не падаше, летеше. Или може би плуваше. Откъде да знае, нямаше нито багри, нито форми. Беше само едно усещане. Толкоз.
— Удушили са го!
По дяволите! Това беше друг глас.
— Стегнали яко врата на Ибрахим паша…
И това беше друг глас.
— Седем палачи се нахвърлили като един и удушили Макбул паша.
— Макбул ли? Той вече е Мактул[42] паша!
Дали се беше разплакала? Не помнеше. Дали беше изпищяла? Не знаеше. Дали беше отправяла молитви? Не мислеше.
— На пашата му отсекли главата!
Аллах! Не искаше да чува тези гласове. Извика: „Затвори си очите, Хатидже! Запуши си и ушите. Не гледай!“
Не виждаше нищо в мрака, но тези гласове, тези проклети гласове!
„Запуши си и ушите!“
Но нито ушите ѝ чуваха заповедта, нито гласовете, които ѝ крещяха и я разпитваха:
„Не си ли прокълната! Не се ли срина? Не се ли побърка? Не прокле ли батко си Сюлейман, който издаде заповедта да го удушат и да му отрежат главата? Ами онази московчанка, така наречената Хюрем?“
„Не знам, не знам! — извика Хатидже. — По дяволите! Не знам! Нищо не си спомням. Не мога да си спомня дори, че душата ми изгоря!“
Дали не се беше заблудила? Пламнаха ли наистина душата ѝ и сърцето, като чу, че са му отсекли главата? Проклетото ѝ сърце, на камък ли се беше превърнало?
Ибрахим не беше влюбен в нея. Но нека, поне се показваше като такъв, известно време я накара да му повярва…
Той беше мамил Хатидже. Кой знае колко пъти. С колко жени… Нека. Нали ѝ беше дал три деца. Години наред бяха делили едно легло, когато заминаваше на война, тя по цели месеци беше копняла за него. Нали Паргалъ ѝ целува ръцете и плака, когато Хатидже извади на бял свят тайната дъщеря Дилшад от неговата тайна любов. Нали беше неин до края. Той беше нейният съпруг. Той беше мъжът, който прие да я вземе за своя законна жена.
Не трябваше ли Хатидже да пламне и да изгори, когато чу, че са устроили капан на Ибрахим, че е умрял, че е убит? Тя обаче не усети нищо подобно. Само пропадна в тази мрачна бездна. Толкоз. Летеше из мрака. Плуваше. Очакваше някъде в далечината да се появят червените пламъци на ада. За Хатидже нямаше рай. Нямаше къде другаде да отиде, освен в ада.
— Султанке!
Кой е? Познаваше този глас, но не виждаше човека.
— Аз съм. Джевахир.
— Господи! Къде си?
— Тук съм, султанке. В рая. Чакам те.
— За мен няма рай, Джевахир!
Мракът я притискаше отвред все повече и повече.
— Забрави ли? — попита невероятно топъл глас, като сън. — Забрави ли легендата за Бялата роза, красива моя султанке? И Славеят, който, воден от желание да докаже колко е предана любовта му, забил в гърдите си острия шип на Розата…
— Славей мой!
Хатидже чу собствения си глас:
— Славей мой!... — Това не беше шепот, не беше стон, беше вик. — Къде си, Славей мой? Вземи ме и мен при себе си!
— Ние умряхме, моя Роза! Умрели сме.
— Аз отдавна умрях, Фехим!
Господи, нарече го по име. Усети цялата да се изпълва с щастие, въпреки болката, самотата, мрака и отчаянието.
— Заблуждаваш се, моя Бяла роза! Ти си жива! Ти ще живееш!
— Не искам! Аз искам да се съберем с теб, мой Славей! С моята обезглавена Джевахир!
Гласът се отдалечаваше.
— Стой! Почакай! — изкрещя в паника Хатидже. — Не отлитай, Славей мой! Не оставяй тук своята Хатидже!
Но не я послуша. Гласът постепенно се отдалечи и изчезна някъде в мрака.