— Преди много, много години имало една смела жена, дъще Хатидже. Казвала се Томирис. Била предводителката на своя народ. Владетелят на враговете им, жестокият Кир, поискал да се ожени за нея. Така и земята на Томирис, и народът ѝ щели да попаднат под неговата тирания. Томирис не приела предложението му. Гордият Кир полудял от яд и нападнал страната на Томирис хатун. Черни облаци затъмнили небето, слънце не се виждало, птиците не пеели, пеперудите не летели. Томирис изпратила срещу враговете сина си с думите: „Тръгвай, спаси родината!“...
Хатидже слушаше в онзи ден легендата за Томирис така, както слушаше приказките за феите.
Еюб ефенди продължил:
— Повела се такава кървава битка, че не останал непосечен със сабя, непронизан от стрела юнак. Не щеш ли, синът на Томирис бил победен. От срам той сложил край на живота си. Тези, които смятали, че щом получи горчивата вест, владетелката ще плаче и ще се отчае, останали измамени. Томирис свалила короната от главата си и препасала сабя на кръста. Хвърлила се срещу огромната вражеска армия. Нанесла такъв унищожителен удар върху армията на гордия и кръвожаден Кир, че поетите от това време сътворили поеми в нейна чест… Да, ето така, Хатидже. Томирис хатун била велика владетелка.
— И после? Какво стана с Кир?
— Казват, че Томирис Едже отрязала главата на загиналия в боя Кир. Хванала я за косата и я вдигнала високо. И извикала: „Вземи си заслуженото, Кир!“. Гласът ѝ отекнал в облетите с неговата кръв планини и скали, в течащите потоци и реки от кръв. „Вземи си заслуженото, Кииииир!“ И както държала отрязаната глава на Кир, тя казала: „На, ето ти го, вземай каквото заслужаваш!“ — и я хвърлила в една бъчва, напълнена с кръв. „Когато беше жив, ти, Кир, не се насити да пиеш кръв. Пий сега, пий до насита!“ И пак казват, Хатидже, че в този час черните облаци се разпръснали. Планините, скалите, полята се окъпали в слънце. Птиците започнали да пеят, пеперудите запърхали с крила. Потоците и реките забълбукали в синева.
Всичко се изнизваше пред очите на Хатидже като на лента, до най-малките подробности. Представяше си как Томирис хваща отсечената глава и я вдига нависоко, как призовава на бунт.
— Ходжа ефенди, какво трябва да направи човек, за да стане като Томирис?
Той не се разсмя, както очакваше да стане. Дълго се взира в очите на Хатидже, въздъхна:
— Никак не е лесно, дъще!
— Нека! Все пак ми кажи, какво трябва да направи човек, за да стане като Томирис?
— Да стане герой, дъще. А да станеш герой е много трудно! Ако беше лесно, нямаше да можем да се разминем от Томириси, легендата за Томирис Едже[8] нямаше да прескача от век на век, за да стигне до теб, нямаше да се предава от уста на уста.
Хатидже се намръщи.
— Аз не можах да стана герой! — промълви.
Ако беше герой, щеше да извика „Не може!“, когато майка ѝ каза: „Баща ти иска да те омъжи, дъще!“ Щеше като Томирис да хвърли короната и да препаше сабята. Щеше да отиде в планината, без се страхува, че ще стане храна за вълците и птиците, щеше да се изкачи на някоя стръмна скала и да се хвърли оттам, вместо да става жена на оня гърбавия, с ръце като паяци.
„Хайде, тогава бях още дете, не ми достигаха ум и сърце — размисли се с тъга тя. — Ами после? Ами през нощта, когато палачите удушиха принцовете, когато Емирхан плачеше, какво чаках? Вместо да припадам, да бях препасала сабята!“
Прав беше Еюб ефенди. Трудно беше да бъдеш Томирис.
Ненадейно в мозъка ѝ се вряза един въпрос: „Ако Томирис беше жива?“. Затрудни се да продължи. Дъхът ѝ секна. „Ако видеше и чуеше какво е направил баща ми, какво ли щеше да си помисли?“
Заболя я сърцето. Засрами се, че въобще ѝ мина през ум.
Султан Селим беше суров и безмилостен, но беше нейният баща.
Сети се какво казваше майка ѝ: „Каквото и да направи Селим хан, то е в името на Великата Османска империя. Ако държавата е тема да се редят стихове и поеми за литналите птици и пеперуди, татко ти не знае що е милост. Жесток е. Въобще не гледа, ако ще да е и собствената му кръв!“
И не беше гледал! Изби дори малките дечица, без да се замисли, че това са неговата душа, неговата кръв. Защо! В името на Великата Османска империя.
Цялата ѝ душа закрещя с гняв: „Как ли пък не! Великата Османска империя е само поводът. Каквото прави-струва, всичкото е заради личната му власт. Човекът, който нямаше да се смили над живота на татко ѝ — братът, племенникът, — щеше ли да гледа?
Нямаше.
А сега баща ѝ искаше да я види.
Защо?
Дали не се е разгневил, че е плакала с кървави сълзи заради пролятата кръв на принцовете и че се е тръшкала: „Ах, Емирхан, ох, Емирхан!“?