Изведнъж закопня за дома. За голямата, единствената стая. За майка си. За новородената си сестричка София. За уюта край пламтящия в огнището огън, за прашенето на дървата и за топлия хляб, чието неповторимо благоухание изпълваше всяко ъгълче.
Александър беше свикнал с този копнеж. Всеки път на връщане от риболов нетърпението му се разпалваше. Щом отсреща се очертаеше брегът — протегнатият към морето ръкав на сушата, — той плесваше с ръце от радост и запяваше тихичко песента, която беше научил от майка си:
Хубава беше, думите ѝ бяха съвсем простички, но ето на — не ги разбираше. Сигурно смисълът ѝ беше прекалено труден за едно деветгодишно момче. Припевът „Лай, лай, лай лом!“ му харесваше повече в сравнение с текста, тогава слагаше ръце на кръста и започваше да танцува. Той играеше, а майка му и баща му пляскаха с ръце в такт с песента и по лицата им грееше щастие. Като ги видеше такива, душата му просто ликуваше от радост.
Страхът му нарастваше все повече и повече. Толкова време плаваха, а на хоризонта още не се появяваше нищо. Как щяха да различат брега, като не виждаха нищо и на два метра пред носа си.
Погледна към баща си, прикривайки паниката. Той беше стиснал руля здраво с две ръце, за да не загуби посоката.
„Как ли намира пътя?“ — запита се момчето. Над главите им нямаше нито една звезда. Нищо нямаше. Продължаваха да се подмятат в безпрогледно мрачната пустош. Сети се за приказката, разказана от един рибар в заслона им. Това беше легенда за рибаря, който ядосал бога на морето Посейдон. Младият храбър рибар правил-струвал, отвлякъл красивата дъщеря на Посейдон. Естествено, богът направо побеснял. Подгонил влюбения рибар, започнал да подхвърля малката му лодка над огромни като планини вълни, да я завлича в ужасни водовъртежи. Като забелязал, че Александър, седнал върху една разбита лодка, слушал с широко отворени от страх очи, му се заканил с пръст:
— Остани такъв, какъвто си, Александър. Не смей да се закачаш с дъщерите на Посейдон!
— Не ме е страх от него! Ще се преборя с неговите вълни!
Рибарите в заслона се разсмяха. Баща му също. А мъжът, който разказваше легендата, допълни:
— Недей да си толкова самонадеян, сине Арманов. Съвсем сме наясно, че си храбър като баща си, но вълните не са единственото оръжие на Посейдон.
— Копие ли има?
— И то с три остриета. С него призовава гръмотевиците, светкавиците. И ако пак не се справи, отваря уста и цял те поглъща — и теб, и лодката ти!
За миг му хрумна мисълта: „Да не би някой рибар да е отвлякъл красивата дъщеря на морския бог?“. Ако се съди по страшните светкавици, които раздираха почернелия небосвод, Посейдон сигурно беше грабнал и тризъбеца си. С гръмотевиците изливаше необуздания си гняв. Настръхна от ужас. Дали не беше дошло време разяреният бог да раззее устата си и да ги погълне?
Александър пръв забеляза светлинката.
— Огън!
От радост се изправи.
В същия миг една вълна връхлетя откъм десния борд, сякаш прегърна лодката и я вдигна във въздуха. Александър се изтърколи надолу и в същото време дочу как баща му изкрещя:
— Александър! За бога, дръж се!
„Какво съм направил, за да разгневя така Посейдон? — му мина през ума, докато водата го завличаше. — Малък съм още. Не съм се влюбвал в дъщерята на бога!“
В последния момент се вкопчи с немощната си ръка в една от седалките на лодката. Изтръгна се от завличащите го води. Когато вълната го заля изцяло и после се оттегли, той, както лежеше проснат на пода, викна с цяло гърло:
— Огън!
Нощем в големия железен заслон върху скалите заради рибарите, останали в открито море, се запалваше огромен огън. Иначе, дори при спокойно време, огънят предупреждаваше корабите да не се разбият на парчета в стръмните и остри скали. И сега единствената им надежда беше в този огън. Бурята го развяваше насам-натам, разгневените пипала на пламъците се мятаха в мрака ту наляво, ту надясно, сякаш се опитваха да литнат на свобода.
— Запалили са огъня!
— Ти… добре ли си?
Както лежеше там, където се изтърколи, Александър се загледа в мокрото лице на баща си. Прочете тревогата в очите му.
— Добре съм. Дъждът няма ли да угаси огъня?
Вълните подхвърляха лодката като полудели, чертите на Армано бяха врязани дълбоко в лицето му от напрежението да не изпусне руля.