Защо чак след два месеца? Мина ѝ през ум: „Толкова време ли му трябва, за да изпадне в ярост?“
А може би заради обиколките си из планини и чукари той току-що е чул воплите ѝ заради братоубийствата?
Може и да са я издали пред баща ѝ.
„Хатидже султан ни се вижда много опечалена, господарю. Притесняваме се дали не е болна от нещо. А пък и хората си нямат мярка на устата. Уж се разгневила, че господарят е изпълнил закона „Ред и стабилност“, и след станалото с принцовете се е разбунтувала. За бога, как може такова нещо?“
Както ти се хареса, едното или другото. Като зави по последния коридор, Хатидже реши: „Това ще да е, със сигурност!“. Баща ѝ сега го е чул и се е разгневил. Той се казваше Селим хан. Дори и към дъщеря си нямаше да прояви милост.
В представите ѝ изникна гневното му лице. Веждите, очите, от които излизаха светкавици… Не смееше да го гледа в очи. „От толкова години служа на принца — казваше соколарят му, — но щом Селим хан ми хвърли един поглед, още усещам как в гърдите ми се забива стрела.“
Ето така гледаше той.
Изведнъж ѝ дойде наум как брат ѝ Сюлейман още като дете, щом зърнеше татко им, се скриваше зад гърба на майка си.
Нежност стопли сърцето ѝ. „Ах, скъпи мой Сюлейман! Къде си, как си? Лесно ли е да си наследник на падишаха, който нямаше милост към братята си, за когото се говори, че само и само да няма нито един съперник, е отровил дори и баща си, въпреки че той вече се бил отказал от трона и оттеглил настрани. Кой знае какви страхове те гнетят!“
Сюлейман години наред щеше да живее със съзнанието, че животът му зависи от ятагана на разгневения заради някоя интрига, някакъв заговор, даже и заради някое най-безпочвено подозрение султан Селим.
Пред покоите на падишаха Хатидже затаи дъх. Не знаеше какво я очаква зад тази врата. Дали веждите — тези звънтящи в бой, разпръскващи искри два ятагана, и пронизващите със светкавиците си очи щяха да ѝ прочетат смъртната присъда? Докато стражът разтваряше почтително вратата към баща ѝ, тя поклати глава с последната ѝ хрумнала мисъл: „Права е майка ми да не оставя Сюлейман сам. Единствено майка Хафза може да опази брат ми от кошмарите на баща ни, от неговите подозрения, страхове и предателства“.
Вратата се отвори докрай. Стаята беше окъпана в слънчев блясък и Хатидже присви очи, а от това силуетът на баща ѝ, както беше седнал на дивана, ѝ се видя като сянката на някой великан.
— Ела! — каза той с остър тон, готов всеки миг да избухне. — Приближи се.
И без това нямаше избор. Вратата зад гърба ѝ се захлопна.
Изправена сам-сама пред султан Селим, Хатидже вече беше оставена в ръцете на съдбата.
— Приближи се, Хатидже. Да виждаме лицето ти!
Пристъпи още две крачки. „Стига толкова — си каза. — Щом аз го виждам, сигурно и той може.“
Ако протегнеше ръка, тя щеше да му я целуне. Ако ли не, щеше да си стои така и да го изчаква, докато той говори.
— Обърни се малко по-нататък. Слънцето ми блести и лицето ти се губи.
Мина ѝ мисълта: „Само то ли е единственото нещо, което се губи?“.
— Ха, така е по-добре.
Знаеше, че очите на баща ѝ са впити в нея. Не смееше да вдигне глава и да го погледне. Всъщност нямаше и защо. Нямаше как гъстите му черни вежди да не са намръщени като при бой с ятагани, нито пък в очите му да не проблясват светкавици. Убедена беше в това. Той ѝ подаде дясната си ръка и стана.
За миг Хатидже се стъписа. Очакваше го и все се чудеше как ще хване и как ще целуне тази потънала в братска кръв ръка. Молитви дори беше отправяла дано не я кара да я целува.
Това, от което се страхуваше, обаче не се случи. Хвана грамадната ръка. Не изпита никакво отвращение, нищо в нея не се разбунтува. Само се попита: „Колко години минаха? Кога за последно му целунах ръка?“ Спомни си начаса. Когато напускаше Трабзон, за да отиде при съпруга си. Сутрин беше, не се погледнаха, дума не си размениха. Какво имаше за приказване? Тогава беше целунала ръката на принц Селим, за сбогом. А сега целуваше ръката на падишаха, на султан Селим.
„Колко са твърди пръстите му! — възкликна наум. — Забравила съм!“
Пръстите на баща ѝ още през детските години бяха хванали мазоли от размахване на ятаган, от опъване на лък. Такива бяха пръстите и по ръцете-паяци на гърбавия. Когато я обладаваше похотливо, Хатидже имаше чувството, че по гърба я удрят клоните на дървета. Ръцете на баща ѝ обаче не бяха такива. Макар че бяха мазолести, те не я удряха така.
От ръцете на баща ѝ в тялото ѝ преля сила. Това усещане донякъде потисна надигналите се страхове. „Може да е падишах, но си е моят татко! — каза си тя. — Човекът, който ми е дал живот!“ Лекичко допря устни в празнината между големия рубинен пръстен на показалеца и златния пръстен с туграта[9], издаден върху средния му пръст като юмрук. В съзнанието ѝ моментално изплува споменът за мириса на баща ѝ. Пред погледа ѝ преминаха набързо картините от мига, когато за пръв път вдиша този мирис. Видя как един млад и силен мъж подхвърляше във въздуха малко момиченце, а после — как го качва върху седлото на една бяла кобила. Колко плака тогава! Беше се вкопчила с ужас във врата му и го молеше да я вземе. Този мирис се загнезди в мозъка ѝ точно тогава. Господи, какво вълшебно, какво внушително усещане за сигурност! Зарови облятото си в сълзи лице във врата на баща си и с всяко хълцане вдишваше дълбоко-дълбоко същия този мирис.
9