Замълча. Очите им се срещнаха още веднъж. Този път Хатидже се увери. В очите на султан Селим се четеше не толкова яд, колкото загриженост.
— И тъй като не се е доверил изцяло на собствените си познания, той се е консултирал с още няколко лекари. Всички били разтревожени. Откога започна това заболяване, спомняш ли си, Хатидже?
Идеше ѝ да изкрещи: „Спомням си, разбира се!“
Ако не беше прехапала устни, без малко щеше да изтресе: „От нощта, когато мъжът, на когото ме даде, влезе в брачната ми стая!“.
— Не си спомням, господарю… — Гласът ѝ прозвуча толкова немощно, че баща ѝ въобще не повярва на това, което казваше, и тя го усети.
— Къде? — настоя султан Селим. — В столицата ли, в Босна ли, къде, Хатидже? Ако се вслушаме в лекаря, щом се узнае къде и как е започнала, тази болест щяла да се излекува много по-лесно. Къде припадна за пръв път?
Вече беше принудена да му каже:
— В Трабзон.
— Докато ние бяхме още в санджака, така ли? Валиде знаеше ли?
— Знаеше — потвърди с глава.
— Хафза не извика ли лекар?
— Извика.
— Какво каза той? Знаеше ли, обясни ли защо си припадала?
Пак му отвърна с глава. Но дума не продума.
— Защо, Хатидже?
Наведе глава. Думите се изплъзнаха през устните ѝ едва чуто:
— От страх! Така казаха, господарю… Била съм се изплашила.
— Да се изплашиш ли?
Явно беше изумен. От какво се страхуваше дъщерята на могъщия Селим хан?
— Добре, помниш ли от какво си се изплашила?
Този път не кимна с глава. Погледна баща си с неизказания въпрос: „Да не би да не знаеш от какво съм се изплашила?“. По израза на лицето ѝ падишахът изведнъж промълви:
— Неее… Само не ми казвай… онази нощ… от него!
Хатидже наведе глава.
— От него, господарю! Онази първа нощ…
За миг султан Селим протегна ръка да я погали по бузата, но се отказа. Ръката му увисна за малко във въздуха, после си поглади лицето.
Станалото — станало! Не беше редно баща да говори с дъщеря си по тези въпроси. Да говори като баща, не като падишах! Хатидже усети, че стената помежду им се срина. За добро ли, за лошо ли, не ѝ беше ясно, но ето че нещо се срина.
— При това и вие сте го научили — продума свенливо. — Даже още на сутринта сте… от Трабзон…
— Така е, разбрах — отзова се султан Селим. — Но и преди това си припадала. Вдигнали са на крак лекарите. Дори по едно време, Аллах да те пази…
Преди това ли?
— То беше два месеца преди това, господарю! — опита се да прикрие негодуванието в тона си, но така и не разбра доколко е успяла.
— Значи — притеснено изрече султан Селим, — онази нощ ли?
Не намери думи да каже коя нощ има предвид. И без това нямаше нужда. Хатидже потвърди с глава.
— По дяволите! — измърмори падишахът. — По дяволите! Наистина, главата на оня главен палач я отсякоха първа… „Да стане безшумно. Кръвта им е свещена. В никакъв случай да не се пролива кръв. Да се извърши с тетивата на лък!“ — така им заповядахме, а той вдигна цяла Бурса на крак. Всичко потъна в кръв!
Безшумно, а? Потайно! Без да се пролива кръв! В съня им! Дори без да усетят, че ги убиват!
Хатидже се чудеше как да потисне надигащия се в душата ѝ гняв. Пред нея стоеше баща ѝ. Длъжна беше да му засвидетелства почит и послушание. Плюс това баща ѝ беше и падишахът! Може би най-могъщият човек на света. Ето на, глави хвърчаха само с една негова заповед. Кой знае колко бяха хвръкнали така, „безшумно“, както казваше самият той.
По физиономията му се опитваше да разгадае какви чувства изпитва, но погледът на падишаха беше безизразен като каменен зид. Само непокритите му с брада бузи бяха зачервени, а гъстите му черни мустаци като че ли бяха увиснали още по-надолу.
„Кажи му го, Хатидже! — проговори съвестта ѝ. — В противен случай цял живот ще споделяш вината на собствения си баща. Всяка нощ принцовете ще нахлуват в сънищата ти и ще ти търсят сметка. Не премълчавай ужаса, макар че ти е баща. Кажи му две думи за болката си по Емирхан!“
— Татко, чичо Коркут те молеше да го пожалиш…
Султан Селим започна да блъска десния си юмрук в лявата длан, явно така си изливаше яда. Изглежда, изведнъж бе решил да тръгне нанякъде, с три бързи крачки се озова при вратата. Внезапно се спря. Рязко се обърна. Размаха заплашително показалеца си.
— Да го пожаля ли? — викна с цял глас. — Ти откъде можеш да знаеш какво е ставало? Да го пожаля, а!?
— Така се говори. Всеки го предъвква. Писмо ви бил написал. „Допуснахме грешка, братко мой, султане. Пожали ме, за да ти служа вярно цял живот“ — така се молел.