Протегна ръце напред да хване този лъч надежда и се опита да се втурне към баща си. Крачка. Още една. Краката ѝ се подкосиха. Мъглявината, която обгръщаше баща ѝ, се сгъсти. Последното нещо, което чу, беше името ѝ:
— Хатидже! Скъпата ми дъщеря, безценната ми дъщеря, моето клето момиче!
„Баща ми ли казва тези неща?“ — ѝ мина през ум. И се строполи на пода с невероятно щастливо изражение на лицето.
Потъна в бездната на мрака.
В ушите ѝ не преставаше да звучи: „Скъпата ми дъщеря, безценната ми дъщеря, моето клето момиче!“.
VII
Ибрахим въобще не помнеше друг път да е изживявал подобно усещане. Нервите му непрекъснато бяха опънати като лък. Струваше му се, че всеки момент ще се случи нещо. Не знаеше какво, но го усещаше. Добро или лошо, то непременно щеше да се случи.
От деня, в който откри водата край долапа, животът му се промени. По-точно — откакто видя, че господарката се заглежда в него. „Не — каза си. — Откакто забелязах, че искрата в очите на Ферахшад възпламени в мен съвсем непонятни желания.“
Не можеше да забрави нейните погледи. Не му се налагаше и да мечтае за тях. От този ден насетне тя непрестанно беше пред очите му. Същата вечер неизменните правила в чифлика на Касъм ага бяха погазени. Тя повече не сядаше да вечеря сама. Сервираше се трапеза за четирима. Начело сядаше Ферахшад, срещу нея — Халил кехая, от двете ѝ страни — Ибрахим и наложницата Карадут Мюнире. Разговаряха за свършената работа през деня. Ибрахим знаеше, че очите на Ферахшад са впити в него. Най-лошото бе, че се правеше на ни чул, ни видял. Трудно беше да се втренчва дълго време в чинията си и да отговаря само ако му зададяха въпрос.
Не можеше да реши, ако отвърне на погледите ѝ, дали ще се ядоса или не. Можеше да не се ядоса. Но ето на, той не се престрашаваше. Не толкова от нейния гняв се страхуваше Ибрахим, колкото от самия себе си. Да не би тя по очите му да познае бушуващия в него вихър от страсти.
Добре де, но защо Ферахшад го гледаше непрестанно? Понякога погледите ѝ бяха такива, като че ли го виждаше за пръв път. Ако очите му съвсем бегло се плъзнеха крадешком към нея, срещаха проблясващите искри в очите на своята господарка. Обзет от паника, извръщаше глава.
И само нейните ли? И очите на кехаята бяха залепени в него. По-точно — и в двамата. Халил ага също забелязваше, че става нещо.
А какво да кажеше на онази Карадут? — усмихна се Ибрахим. И очите на Мюнире бяха върху него. Уловеше ли погледа ѝ, момичето се засмиваше така, че откриваше от ухо до ухо белите си като бисери зъби.
С нетърпение очакваше вечерята да приключи и Ферахшад да каже:
— Хайде! Край на приказките. Изсвири ни нещо. Но най-напред започни с онази песен, любовната, дето я свири под навеса, става ли?
Ибрахим го правеше от все сърце. Защото заповедта на господарката означаваше, че наближава времето да остане сам. Моментално грабваше лъка и го заиграваше върху струните. Докато тя слушаше в притихналата нощ гальовните напеви на цигулката, той жадуваше да се просне на тясното си легло, да затвори очи, да отправя молитви да се сбъдне онова, за което си мисли, и да си гради мечти.
— Какво ново, Халил ага?
— В четири-пет лехи е плъпнала плесен — отговори той. — Утре с Ибрахим ще ги напръскаме със син камък.
— Много добре! Но аз не попитах за лозята, а за Сарухан.
Лицето на кехаята се изопна:
— Прощавай, господарке! Нали умът ни е все в лозята и в градините. Попитате ли какво ново, първо за това се сещаме.
— Няма лошо! Но много отдавна не съм ходила в Сарухан.
Неусетно в разговора се намеси и Ибрахим:
— Пристигнал е новият санджакбей[10]!
Сега сигурно Ферахшад беше обърнала глава към него. Ибрахим така и не вдигна очи от чинията си, беше забил поглед в нея, сякаш е открил там нещо важно и невиждано досега.
— Хората се надпреварват да зърнат отнякъде принц Сюлейман.
— Не съм чувала да излизаш от чифлика!
— Не съм излизал. Разказваха го търговците от града, дето бяха дошли за гроздето. От тях го чух.