Ибрахим погледна косо право пред себе си. Както предполагаше, две огромни черни очи се бяха впили в него. Питаше се: „Защо ли това момиче непрекъснато ме дебне?“. Този път обаче в очите на Карадут плуваше тъга. Защо ли? При това не се и засмя, както правеше винаги, щом усетеше, че Ибрахим я поглежда крадешком.
— Мюнире, ще налееш ли малко вода, момиче?
Карадут хвърли към Ибрахим един последен тъжен поглед и трескаво се надигна.
— Еее? — обади се Ферахшад. — Какво още разказаха търговците? Що за човек е нашият принц?
— Не сме виждали друг като него, подметна един от тях. Бил съвсем млад. Така казаха. Народът си мислел, че единственият престолонаследник на могъщия султан Селим щял да изскочи пред тях натруфен с рубини, накити, изумруди. Успели да го различат единствено по монограмите отпред. Толкова обикновено било облеклото му. Само на саръка върху главата му се веело перо. И толкоз.
Ибрахим замълча, колкото да сложи в уста каквото беше гребнал от чинията. Но моментално се отказа. С лъжицата в увисналата му във въздуха ръка той продължи:
— А и не спират да описват сабята му. На кръста си принц Сюлейман носел такава сабя, че щом слънцето докоснело подалата се изпод кафтана му ножница, хората мислели, че изгрява още едно слънце. Толкова, значи, блестели скъпоценните камъни по нея!
— Така ще е, естествено! — намеси се най-сетне в разговора и Халил ага. — Синът на Явуз Селим е това, ей! Той ако не носи тази скъпоценна сабя, ти ли ще я препашеш бе, щурчо?
Ибрахим усети как цялата кръв му се качи в главата. Започна много да се дразни от обръщението „щурчо“. Макар и да нямаше за цел да го уязви, в него се криеше омаловажаване, присмех, отношение като към малко дете. А той не беше вече дете.
— Халил ага!
Ибрахим моментално долови какво изразяваше мекият тон на господарката.
— Не говорете така! Ибрахим е вече голям човек. И то човек, който откри вода и спаси лозето ни да не изсъхне и прегори!
Не успя да се сдържи, откъсна очи от чинията и погледна с благодарност към Ферахшад. И премрежи очи.
— Ако съдбата реши, ага, и ние ще препашем сабя със скъпоценни камъни. Ако ли не, ще си я решим сами! Бъди спокоен!
И Халил ага, и Ферахшад се засмяха. А Мюнире, след като наля вода в чашата на господарката, обърна към него просълзените си очи. Ибрахим се почуди: „Това момиче ме гледа, сякаш моли за нещо! Но защо? Какво иска Карадут от мен?“.
— Друго, друго? Какво друго разправят, Ибрахим?
Веселата нотка в гласа на Ферахшад отново привлече очите на Мюнире към господарката. И Ибрахим бързо прочете отговора на въпроса си в момичешките очи. „Господи боже мой! — възкликна безмълвно той. — Карадут изпитва ревност към господарката!“
Но защо?
Като видя, че отговорът закъснява, кехаята реши да спасява положението:
— Такъв си е Ибрахим, господарке. Умира да събужда интерес с приказките си. Така ги реди една след друга, че тези, които го слушат, да изгарят от любопитство.
— Интригуващо!
Ферахшад го погледна с невероятна, обаятелна усмивка. Ибрахим направо се разтопи.
— Интригуващо, но недей да ни държиш повече в напрежение. Хайде, разказвай, моля ти се! Искам да чуя всичко, което знаеш.
— Такова, значи… Ами… — запелтечи Ибрахим.
Най-накрая откъсна очи от нейните, за да си събере ума в главата, наведе глава и започна да разказва:
— Ето на, съвсем младичък бил. Като истински лъв, казаха. Лявата му ръка лежала на лявото коляно, дясната — върху ръкохватката на сабята. Имал толкова величествена стойка, че думи нямаха да я опишат. След свитата му вървял цял керван от коли. Сред тях обаче имало две много красиви и накичени. Хората веднага ги нарочили: харемът на принца! Но един се противопоставил: бива ли и харем за момче колкото палец?
Замълча. Посегна към купичката, за да си накваси пресъхналото гърло. По дяволите, нищо не беше останало. В този момент пред очите му се мярна една черна малка ръка. Мюнире беше разбрала, че водата му се е свършила, и даже беше донесла малката стомна. Докато пиеше, той се опита тайно, изпод купата, да хвърли поглед към нея.
„Тя е нещастна! — си рече. — Карадут е нещастна!“
— Виж сега! — изчурулика господарката. — Наистина ли искаш да ни вземеш душата? Вместо да зяпаш момичето, по-добре го разкажи докрай. Разбрали ли са тайната на двете коли?
На Ибрахим му се стори, че черните очи на Мюнире почерняха още повече. Остави купичката на масата и се усмихна на Карадут едва забележимо да ѝ благодари.
— Може ли да не са я разкрили? — обърна той глава към господарката. — Каква ли тайна е останала неразкрита в Сарухан, та да не се разбере и какви са били тези две красиви коли от кортежа на принца?