— Слава богу! — възкликна Джевахир. — Добре си поспахте.
Да е спала? Мина ѝ мисълта: „Не можа да каже „припаднахте“.
— Този път колко продължи?
— Ами… четиринадесет часа.
— Какво? — надигна се Хатидже. — Четиринадесет часа съм била в безсъзнание?
Наложницата се тупна по главата:
— Ах, тази моя глупава глава! Излъгах. Четиринадесет часа спахте.
— Кажи ми истината, Джевахир!
— Пренесохме ви в стаята. След няколко минути спряхте да треперите. Де къде лекари има, господарят ги вдигна всичките на крак. Дойдохте на себе си. Лекарите казаха, че ще ви подейства много добре, ако поспите малко. Накараха ви да изпиете някаква лечебна отвара. И моята красива господарка заспа като бебе. Толкова сте страдали от безсъние, че си почивахте цели четиринадесет часа.
Въздъхна с облекчение. Такъв продължителен припадък би означавало смърт. Добре, ако припадне дори за минутка-две, все едно се е обърнала на другата страна и пак се е върнала. Но четиринадесет часа!
Отпи няколко глътки от сиропа, който ѝ подаде Джевахир.
— А сега — и това!
Момичето до Джевахир ѝ подаваше чаша.
— Тази пък коя е? — учуди се Хатидже.
— Повериха я на мен. Днес пристигна — отвърна Джевахир. — Сираче, и без баща, и без майка. Небиле.
Чу ли я Хатидже, не я ли чу, така и не се разбра. Очите ѝ бяха приковани в ръцете на момичето с чашата.
— Какво е това?
— Скъпа принцесо! — изчурулика то. — Даде го главният лекар. Друга лечебна отвара.
— Не я искам! Пак ли ще ме приспиват за четиринадесет часа?
Джевахир взе чашата от ръцете на момичето. С вежди, с очи ѝ направи знак да се отдръпне.
— Не, не. Това е друго. За подсилване. Хайде, да видим. Сладко-сладко да го изпиееем…
Мушна длан под главата на Хатидже и нежно я повдигна. Даде ѝ го, после избърса с мокра салфетка устните на намръщената си господарка.
— Наздраве!
Положи главата ѝ на възглавницата и се обърна към едно от момичетата:
— Съобщете на Фехим Челеби! Султанката се събуди!
— Фехим Челеби? Този пък кой е?
Джевахир нищо не каза, докато не нагласи зад гърба на господарката си кръглата възглавница, за да се облегне по-удобно.
— Добре ли е? Още една възглавница?
— Джевахир!
Момичето усети заканата в тона на господарката и се засмя.
— Един лекар!
— Е, добре. И какво му е смешното?
Наложницата зачерви бузите.
— Засмях ли се? Ама не за това. За друго нещо.
— За какво?
— Че се преструвате на ядосана.
Погледна другите момичета, застинали в очакване Хатидже да се развика, и пак се засмя.
— Моята господарка е толкова добра, че дори и наужким не може да се ядоса.
Поигра си още малко да оправя възглавниците. Най-накрая се убеди, че удобствата на Хатидже султан са осигурени.
— Хайде, хайде! — махна с ръка към другите момичета. — Захващайте се за работа! Няма защо да ни подслушвате!
Наложниците се разпръснаха като ято чуруликащи птички, а Джевахир се приближи още повече до господарката си и зашепна тихо:
— Фехим Челеби е един от лекарите, които повика нашият падишах. Докато вие спяхте, той стоя неотлъчно пред вратата. Не мигна и за миг. Ако кажа, че нито яде, нито пи, няма да сбъркам.
— Защо? Какъв е бил проблемът му? В толкова критично състояние ли съм била?
— Неее! — разтревожи се Джевахир. — Бдеше известно време над главата ви. Като видя как спокойно спите, въздъхна и каза: „Не е позволено да стоя тук, при султанката. По-добре да изчакам пред вратата“. И излезе. Настоя, ако има нужда от нещо или ако се събудите, веднага да му съобщим.
Хатидже и бездруго не чу половината от нейните думи. В ума ѝ отново се наби онази дума: „Не е позволено!“. По дяволите това „позволено“! Преследва ме дори и когато губя съзнание и припадам“.
Вратата се отвори и влезе една от наложниците. Бързо се отправи към Хатидже.
— Фехим Челеби… — За миг Хатидже се загледа в руменината по бузите на момичето, но не си задържа погледа. — …пита, принцесо, може ли да дойде, дали е позволено?
Не успя да се овладее и изкрещя:
— Позволено е! — Цялата ѝ кръв се качи в главата. — Позволено! Да влиза!
Наложницата погледна към вратата пак така напрегнато, както когато дойде. Очите на всички момичета, начело с Джевахир, се впериха натам. Хатидже се учуди какво ли става. Защо ли, като се спомена името на лекаря, те до една се изчервиха и разхихикаха.
Вратата се отвори и лекарят влезе в стаята с лек поклон. Най-сетне се разбра защо момичетата го споменаваха с изчервени лица, защо новичката до Джевахир се засмя.