На прага стоеше най-прекрасният, най-красивият, най-финият мъж, какъвто не беше виждала никога през живота си. За миг Хатидже застина като омагьосана. Какво е това чудо? Дали е човешко същество? Можеше да се закълне, че не беше виждала толкова красив мъж нито в Трабзон, нито в столицата, нито в Одрин, нито в Бурса.
Първо, не носеше някакъв грозен сарък.
Нямаше нищо на главата. Беше с права черна коса.
Без брада, без мустаци.
Единствените косми по лицето му бяха извитите като лък черни вежди и гъстите дълги ресници.
Отначало реши, че е пъстроок.
— Приближете се!
Целта ѝ всъщност беше да го разгледа по-добре. Не, очите му въобще не бяха пъстри, а яркозелени. Мъж с черна коса, черни вежди и зелени очи.
Със стройно тяло. Тесни рамене. Върху тях — стелещ се дълъг бял кафтан. Под него — закопчана от край до край червена риза без яка. Под пешовете се виждаха черните му шалвари. А на краката — извити йемении в цвета на ризата.
Дали беше висок?
„Да!“ — отговори си сама.
Фигурата му приличаше на стройна топола. Вероятно и ръцете му бяха дълги. Не успя да ги прецени, може би ѝ се струваше така заради тесните ръкави на кафтана?
Внезапно Хатидже изпадна в ужас. Бузите ѝ пламтяха. Явно и тя се беше изчервила, също като наложниците си.
За да се отърси от магията на този мъж, тя си рече наум: „Ако и ти, Челеби, изречеш „Позволено ли е?“, ще си изпатиш. Веднага ще те изгоня!“
Разтуптяното сърце обаче ѝ подсказваше, че никога нямаше да го направи.
— Простете ми, ако съм ви обезпокоил!
Хатидже трепна. От ствола на тополата ли прозвуча този глас? Плътен, дълбок, завладяващ, обземащ, влудяващ беше гласът на лекаря.
„Защо те гледа така този човек? — надигна се вътрешният ѝ глас. — Като зашеметен. Що за поглед е това? Все едно — влюбен!“
Хатидже си даде сметка, че тези погледи не я безпокоят. И си каза: „Странно!“. Опита се да откъсне очи от неговите.
— Не сте!
Само толкова. Ако трябваше да има и следваща дума, дали щеше да я намери? Съмняваше се.
— Как се чувства Нейно Превъзходителство принцесата?
Как ли? Как се чувстваше ли?
— Добре! — измънка. — Нейно Превъзходителство принцесата се чувства добре.
Чу Джевахир да се изсмива и я погледна сърдито. Наложницата моментално се стегна.
— Личи си! — прозвуча онзи ангелски глас.
— По какво си личи?
— Страните ви са порозовели.
Употреби най-нормалния израз за това, което вижда. В тона му нямаше никаква инсинуация, никакъв присмех, но сякаш вряла вода попари Хатидже. Бузите ѝ пламнаха още повече.
— Здравето си личи по това, доколко кръвта се е върнала по лицето. Лицето на болните побледнява, нали знаете, става бяло като вар.
Всички момичета потвърдиха с глави: „Знаем го“, и Хатидже се обезоръжи:
— Знаем го!
Всеки в тази стая, с изключение на лекаря, забелязваше, че руменината по лицето на Хатидже си има и друга причина извън оздравяването ѝ.
— Слава богу! — продължи той. — Отварата на главния лекар е подействала добре.
Настъпи мълчание.
— Ако — изрече Челеби след едно-две покашляния, — принцесата намери за позволено, отсега нататък…
Хатидже не чу нищо повече. Веднага го прекъсна:
— Позволено е! Напълно е позволено!
„Боже господи, какво направих! Нали щеше да го изгониш, ако произнесеше думата „позволено“?“
— Щях да кажа, че отсега нататък аз се заемам с вашето лечение.
В тона му ясно прозвуча учудването от прибързания ѝ отговор. Загледа се в очите ѝ.
— Разбрахме се, както принцесата прецени, че ѝ е удобно. Нека най-напред да си починем още няколко дни, да продължим с лечебните отвари, а след това да тръгнем на път.
Хатидже трепна като ужилена.
— Да тръгнем на път ли? Закъде?
— За столицата.
— За столицата?
— Да. Главният лекар е на мнение, че климатът в Бурса не ви понася. И ние стигнахме до същото становище. Негово Величество падишахът заповяда: „Щом е така, да вземат бързо дъщеря ни и да я заведат в Сарухан, при майка ѝ и брат ѝ Сюлейман!“ Главният лекар обаче заяви, че през този сезон климатът в Сарухан ще ѝ се отрази по-зле и от Бурса. При това положение господарят реши да ви закараме в столицата. И вашият роб Фехим бе удостоен с честта да провежда лечението ви по време на пътуването.
Стана точно обратното на това, което всеки очакваше. Всички наложници, прислужници, стражи, охранители на покоите смятаха, че Хатидже ще се развика. Но не. Тя не показа ни най-малък признак на раздразнение през всичките тези осем дни, откакто султан Селим бе обявил решението си да я изпрати в Истанбул. Напротив, беше съвсем спокойна и сговорчива. Момичетата си шушукаха: „Не се заблуждавайте. И бурята е такава. Гледаш — тихо и ведро време. Струпват се облаци, струпват се, внезапно се развихря буря. Скоро и Хатидже султан ще избухне. Ще видите!“