Но не избухна. Спеше дълго и безметежно. Никой в сънищата не ѝ размахваше заканително пръст: „На ти, Хатидже, ще си отмъстя за пролятата ми кръв!“ Не чуваше писъците на Емирхан и виковете на Осман. Хранеше се с апетит. Преди да изминат и три дни, тенът на лицето ѝ се върна. Всеки ден, преди още слънцето да се издигне на две копрали, тя слизаше в градината и се срещаше с Фехим Челеби.
Младият лекар беше безкрайно доволен от бързото оздравяване на своята пациентка. В сутрешната прохлада двамата заедно се заслушваха в чуруликането на птичките и в звънтенето на капчиците роса по листата, когато ги отпиваха с малките си човчици.
Първия ден, когато излязоха в градината, с някакъв неподвластен вътрешен подтик тя наостри в един момент слуха си. Що за божествен звук бе това?
Фехим Челеби забеляза възхищението ѝ пред омайния звук и тихо ѝ подсказа:
— Славей!
— Славей ли, Челеби? Аз винаги съм си представяла славеите, накацали по вейките на розите.
— Славеите са много особени. Влюбени са в розите, но се страхуват да кацнат на техните вейки и да си откраднат една целувка. Те се приютяват в храстите и оттам възпяват своята любов.
— Добре, а розите какво правят? Не ги ли зоват?
— Те са жестоки.
Хатидже се възпротиви:
— Не ми се вярва! Как е възможно нежната роза, която излъчва толкова красиво ухание, да бъде жестока?
— С други думи казано, розата осъзнава своята красота. Тя се опиянява от аромата си. Иска всеки да е влюбен в нея, да я харесва, да омайва с уханието си… Как да го кажа…
— Значи розите са влюбени в себе си… Това ли се опитвате да ми кажете?
Фехим Челеби се удиви от умението, с което принцесата подбра думите и ги употреби така на място.
— Вие изразихте много сполучливо това, което исках да кажа. Да, розата е влюбена в себе си!
Хатидже едва доловимо се подсмихна.
— Тоест харесва се, така ли?
Красивият лекар кимна със свенлива усмивка.
Боже господи! Очите ѝ се заслепиха. Ако ѝ бяха казали, че някой мъж може да се усмихва така пленително, никога нямаше да повярва. Мъжът трябваше да бъде строг, с намръщено лице, брутален, егоист. Това беше научила до ден-днешен, това беше и видяла. Положи старание да не издаде възхищението си.
— Добре, а после какво се случва между розата и славея?
— Казват, че всяка роза познавала песента на своя славей. Превъзнасяла се от неговите любовни трели, но не се издавала. Затова казвам, че е жестока. Страхувала се да не би като издаде възхищението си от зова, изтръгнат от мъничкото му сърчице, той да не се отвърне от нея и да замлъкне. Искала нейният славей да обича единствено нея. Непрестанно да възпява само нейната красота, да пее само на нея най-прекрасните песни за любовта.
— Винаги ли ще бъде все така?
Красивото лице на Фехим Челеби се помрачи.
— Не, разбира се! И планините, и скалите не могат да издържат на несподелената любов, та сърчицето на славея ли да оцелее?
Лицето на Хатидже побледня.
— Недейте! — промълви. — Не ми разказвайте какво става нататък.
Но очите ѝ го молеха: „Разказвай!“. Ничий мъжки глас в живота ѝ не я беше обайвал така, не я беше разтърсвал до дън душа. Боже мой, колко хубаво говори, колко пленително разказва! Внезапно се улови, че сравнява себе си с гордата роза, а Фехим Челеби — с пеещия в гъстия храсталак славей. Погледна лекаря и му се усмихна.
— Не ме залъгвайте! — промълви тихо. — Колкото и тъжен да е краят на тази легенда, аз искам да го чуя.
— Но…
Вдигна ръка да прекъсне възражението му.
— Не се бойте! Аз съм свикнала с тъгата!
За миг погали с поглед красивите му очи. Дъхът ѝ секна. За да се отскубне от магията им, тя си заговори наум: „Аз съм принцесата на тъгата. Аз съм Хатидже и чух писъците и виковете, чух молбите към палачите пред прага на смъртта на мъничкия Емирхан и на Осман, който всеки ден заставаше пред сребърното огледало да провери дали му пониква брада по лицето. Аз съм същата Хатидже, свидетелката на всичко това — как бих могла да се трогна от риданието на един славей?“
— Хайде, слушам ви! — ласкаво му подхвърли тя.
— Това е древна, много древна легенда — започна Фехим Челеби.