Той не закъсня да забележи озареното лице на принцесата. Навъсените вежди, които сбръчкваха челото ѝ, се отпуснаха. Мина му мисълта: „По-преди не бях забелязал колко красиви очи има!“ Бледият руменец по бузите ѝ стана по-ярък. Сега те бяха направо червени.
— Мисля, че легендата е позволена дотук.
„Позволена! Хатидже потисна вътрешния си бурен порив и заповтаря: „Позволена, позволена, позволена!“ С изненада установи какво удоволствие ѝ доставяше повтарянето на тази отвратителна дума. Никой не я беше произнасял така красиво, така чистосърдечно. Беше свикнала, щом я чуеше нощем, да ѝ се изправят косите. Защото тази дума пораждаше в нея спомена за ограниченията, за забраната, за затворничеството. И за покорството. Щом този, който застанеше пред нея, речеше „позволено е“ или „не е позволено“, всичко приключваше дотам. Нямаше дори правото да му възразява.
Тя винаги беше отговаряла: „Ако вие прецените, че е позволено“, „Ако вие, валиде, смятате, че е позволено“, „Ако вие, гърбав великан, решите, че е позволено!“, а най-вече: „Щом вие, татко падишах, повелявате, че е позволено“.
А в устата на Фехим Челеби тази дума нямаше ни най-малък намек за налагане. Беше само молба. Не съдържаше някакво категорично мнение, нямаше заповед.
— Не! — отвърна му тя с игрив тон. — Не е позволена само дотук. Искам да чуя продължението ѝ!
За пръв път в живота си Хатидже изразяваше противно мнение. Изпита гордост от себе си.
— Не е позволена само дотук! Разказвайте.
— Боя се да не натъжа моята принцеса.
„Боял се да не те натъжи!“
Сама се разсмя на присмехулния си разум.
„Боял се да не ме натъжи! Боже мой, що за човек е този мъж?“
— Нека! Продължете. Как вашият малък Славей доказал на Бялата роза своята любов?
Фехим Челеби се загледа настойчиво в нея. После погледът му омекна, омекна. Зеленото в очите му грейна.
Взряна в тях, Хатидже се почувства като волна пеперуда, литнала над безбрежните поляни.
— Хайде, слушам ви!
— Малкият Славей запърхал с крила и по клончето, на което кацнал, пристъпил още по-близо до Бялата роза. Още малко. И изведнъж кацнал пред един много остър бодил в самата основа на зелените венчелистчета, които носели розата. „Хей! — викнала му Бялата роза. — Внимавай! Моят бодил ще те прониже!“ „Нека! — прошепнал Славеят. — Който се влюбва в роза, трябва да приеме и бодлите ѝ.“ И започнал да извисява най-затрогващите си трели с най-обаятелния си, най-пламенния си глас. Така запял, принцесо, че всички други звуци замрели. По целия свят зазвънтели само трелите на нашия певец. Всички други рози обърнали глави и отправили погледи към Славея, кацнал върху вейката на Бялата роза. И всички ѝ завидели. Нейното сърце се изпълнило с гордост, че останалите рози ѝ завиждат. Решила да не се издава, та ако ще тази птица с грозната перушина дори да припадне от пеене. При всеки един от трелите Славеят притискал все по-силно малките си гърди в бодила на Бялата роза. При всеки дъх — още повече. При всеки звук бодилът се забивал все по-надълбоко в сърчицето му. Славеят обаче не се отдръпвал, продължавал да пее своята песен. И изведнъж се случило нещо невероятно. Той пеел, а най-външните бели листенца на розата започнали да порозовяват. Ставали все по-розови и розови, докато най-накрая приели кървавочервен цвят. Песента на Славея секнала в един предсмъртен стон, а след него не останал и спомен от белотата на розата. Влюбеният Славей прелял кръвта си в Бялата роза и тя станала червена. Затова оттогава до ден-днешен всеки, който погледне червена роза, веднага си спомня за славеите. Знае ли някой сърцето на кой славей е скрито в листата на тази роза?
Хатидже извърна глава да прикрие сълзите и хлипанията си. Какъв бе този човек? Не само одухотвори пред очите ѝ Розата и Славея като живи същества, ами им даде и дар-слово. Когато пресъздаваше думите на Розата, той изправяше горделиво рамене. Високомерието изместваше негата в погледа. А когато беше Славеят, пленителните му очи обгръщаха Хатидже с призрачната пелена на тъгата.
Щом той застанеше в този печален вид, в нея избликваше поривът да му се хвърли на врата. Да притиска главата му до гърдите си, да чува ударите на сърцето му, да гали черните му коси, да го утешава: „Не тъгувай, Славей мой! Аз не съм самовлюбената Роза. И знаеш ли… май се влюбих в пойния си славей!“.