„Ох! — изпъшка дълбоко той. — Ох! Ох! Ох!“
Беше решил никога да не се влюбва. Казваше си: „Каква ти любов за един роб!?“. Всъщност той беше стока, която се купуваше и продаваше. „Най-накрая — изсъска в себе си — и оня сатана! Най-накрая и оня сатана ме продаде. Току-виж утре и господарката ме продаде. Сетне някой друг…“ Съдбата така го е орисала. Имаше минало и настояще, но дали щеше да има бъдеще — съвсем не му беше ясно. Каквото щеше да става, един господ, а и ония, които го купуваха и продаваха, знаеха кога, как и къде щеше да се случва.
Много отдавна се беше отказал да проклина мъжете, които го отвлякоха. Дори не си спомняше физиономията на оня човек. Не знаеше дали запазеното в съзнанието му лице беше негово. Можеше да е и някое въображаемо лице. Избледнели бяха спомените и за родното му място. Защото още през нощта, когато го хвърлиха в трюма на черния кораб, той разбра, че зейналата в душата му от копнеж по дома рана ще го боли още дълго време. Оттогава си беше забранил дори и насън да вижда страната си, забранил си беше да мисли за нея. Но тази нощ… тази нощ беше толкова различна.
В спомените му изплуваха първо вълните, които се разбиваха в скалите по брега. Много стръмни, страховити зъбери. Морето громолеше по тях. Пак си ги представи. Сетне от потайно кътче в съзнанието му изскочи малката им родна къща. Разположи я в оживялата картина на своите представи. Жените я боядисваха с ухаеща вар. Измазването на вратата и прозорците със син камък беше мъжка работа. В единия край на картината положи черквата с покритата кула на камбанарията. Ами на отсамните стръмнини?… Там непременно трябваше да са застланите с гергини хълмисти била, сред които някога тичаше и играеше. Гергините започваха да цъфтят през този сезон. Покриваха брулените хълмове с пъстрите си килими от бели, жълти, розови, червени, лилави цветя върху зеления фон от листа. Отново дочу гласовете на децата, които тичаха сред цветята:
— Йорго!
— Катерина, ела тук, момичето ми!
— Нико, Нико, не тичай, ще паднеш!
— Евдоксия, да не си изцапаш роклята!
— Никой не може да ме хване… да ме хване!
„Господи, познавам този глас!“ — промълви Ибрахим. Гласът на веселото, безгрижно детство, останало там някъде, в родината. Това момче сега беше Ибрахим. Нямаше го вече палавникът, който възсядаше своя дървен кон, размахваше дървения меч, тъпчеше с боси крака гергините по хълмовете и прехвръкваше насам-натам като пчела. На неговото място сега се беше изправил Ибрахим от Сарухан — сръчният младеж с едва наболите мустачки, който малко говореше, много мислеше и въобще не се и сещаше да се засмее, но беше влюбен в жената, която го купи.
— Яденето е готово, сине! Хайде вкъщи…
„Майка ми!“
Помисли, че някъде в мозъка му нещо се взриви. Затвори очи. Като ги отвори, усети стичащата се по бузата му капка. Не след дълго забеляза, че възглавницата му е мокра.
Най-много беше плакал в трюма, където го хвърлиха поробителите.
И сега.
„Нали никога повече нямаше да плачеш?“
Така беше решил, но ето на — плачеше.
Ядоса се. „Всичко е заради онази жена! Настъпи ме по мазола. Подмолно кървящата под струпея рана зейна.“
Онази жена!
Красивата господарка от чифлика на Касъм ага.
Ферахшад ханъм.
Хубавицата, която го накара да забрави наложената от самия него забрана за любов.
Очите му пламнаха и той ги затвори. Но дори и със затворени очи пак можеше да я вижда в цялата ѝ красота и одухотвореност.
Промълви си: „Жалко“. Езикът му не се обърна да продължи по-нататък. Изрече си го безмълвно: „Жалко, ако можеше да бродим по нашите хълмове хванати ръка за ръка. Да ѝ направя венец за главата от гергините. Да ѝ изсвиря най-красивите си мелодии. Да слезем до морския бряг и да съзерцаваме заедно как вълните се разбиват в скалите. После… после…“
— По дяволите! — скочи рязко от леглото си Ибрахим. Седна.
За „после“ изобщо не биваше и да си мечтае. „После“ беше забранено!
Дори не трябваше и да си фантазира за някакво „после“.
„После“ означаваше бедствие, „после“ означаваше позор, „после“ означаваше гавра, „после“ означаваше изпъждане, „после“ означаваше да бъде продаден на някой друг.
Отново се хвърли на леглото. Отърси мисълта си първо от вълните, които се разбиваха в скалите. След тях — от измазаните с вар къщички, малката църквица с покритата кула на камбанарията, от гергините по хълмовете. Още по-късно — от планините с вечно покритите си със сняг върхове. Заглуши и детските гласове в ушите си. И гласовете, които го зовяха по име.