Замести всичко това с плътния глас на Халил ага:
— Ибраааам, по вадите не тече вода. Отвори преградите!
— Погледна ли онези на памука дали не мързелуват?
— Тичай към тютюните да ги видиш! Таргите още стоят празни!
Това беше най-доброто. Най-безобидното. Гласът на Халил ага се повтаряше десетки пъти в съзнанието му:
— Ибрааам! Ибрахим, на теб говоря! Ибрахииим!
— Къде си бе, щурак! Само да те хвана, ще ти надупча дългите крака! Така да знаеш!
Усети лек полъх. Сигурно е поривът на утринния ветрец в стаята. Толкова ли късно беше станало?
Този път полъхът го погали по лицето.
— Ибрахим!
Почуди се. Този глас като че ли идеше от небитието.
— Ибрахим!
Това не беше гласът на кехаята. Но кой тогава? Кой го зовеше?
„Халюцинация! — си каза, за да потисне трепкащото в него недоумение. — Сигурно съм се унесъл. Сънувам.“
Стисна колкото може повече очи, за да не се събуди.
Полъхът още веднъж го погали по лицето.
Страх го беше да се събуди. „Ако този глас не е на Халил ага, то и полъхът не е на втурналия се в стаята ми утринен ветрец!“
Пресвета Дево! Да не би…?
В съзнанието му се надигна вик на радост и паника.
— Ибрахим!
Усети по бузата си как го гали крило на гълъбче. Господи, колко меко, колко топло беше то. Гълъбовото крило сякаш пламтеше. А може би пламтеше собствената му буза?
— Събуди се, Ибрахим! Аз съм!
Ами ако е сън? Отвори ли си очите, може да секне в най-хубавия момент. Нали сънищата не могат да продължават от същото място, където са прекъснати.
Ами ако не е сън, а реалност? Ако това гълъбово крило е нейната длан? Ако този глас не е на чучулига, а нейният? А полъхът, който гали лицето му — нейното дихание?
„Отвори ги! — заповяда му подсъзнанието. — Отвори очи и се срещни лице в лице с истината!“
Така и направи. Отвори ги! И не беше сън!
— Ферахшад!
— Ибрахим!
Свещта отдавна беше угаснала. Проникващата в мрачната стая лунна светлина озаряваше косите ѝ със сребрист ореол. Като че ли пред него стоеше светица.
— Ти?
— Да — промълви Ферахшад. — Аз.
Ибрахим различи сред мрака голите женски рамене, бялата предизвикателна гръд. „Не, това не е светица!“ — възкликна без глас.
Понечи да скочи веднага, но тя не му позволи. Натисна го за раменете към леглото. Видя дори и в тъмното как очите ѝ горят като жарава.
Господарката се изправи и започна да съблича всичко, което беше по нея. Свлече се по плещите ѝ и последната тъкан. Сърцето му биеше до пръсване, едва си поемаше дъх.
Ибрахим отново си спомни онази мраморна женска статуя, която видя сред останките в Рим. Ферахшад беше по-стройна и от нея, още по-гъвкава. А и съвършено гола. Погледът му се прикова в облените от лунна светлина закръглени гърди. Зави му се свят. Това бе първото му съприкосновение с жена. Господарката беше първата жена, която виждаше гола. Първата жена, която се събличаше за него. Обзет от лудо желание да сграбчи гърдите ѝ, той вдигна ръце, посегна, но веднага се отдръпна.
Тя не пропусна този мигновен негов порив и шемет. Хвана едната ръка на Ибрахим и жадно я придърпа към гърдата си.
Меката плът изпълни дланта му и от това докосване Ибрахим направо обезумя. Помисли, че ръката му запламтя. Господарката беше огън и плам. Другата открита гърда на Ферахшад затрептя от нетърпение мъжка длан да грабне и нея. Този път Ибрахим не чака повече. Стисна я.
— Оххх!
Стонът на Ферахшад го накара да се надигне. Искаше му се да скочи и да я грабне в обятията си, но тя пак го натисна по раменете назад.
— Почакай!
Вдигна единия си крак, преметна го през протегнатия в цял ръст в леглото си Ибрахим и плавно легна върху него.
— Оххх!
Този път и двамата едновременно изстенаха.
— Сега! — сведе се тя с шепот над главата му.
Притисна налетите си гърди в голата плът на Ибрахим. Допирът на твърдите им зърна разтърси и двамата.
Вече нямаше връщане назад.
Парещият дъх на Ферахшад пролази покрай ухото му.
— Хайде! — изстена тя.
Устните ѝ потърсиха пламтящите мъжки устни, а Ибрахим с изригнал от недрата на плътта му необуздан порив обгърна с дланите си бедрата ѝ.
— Ето така! — промълви господарката. — Вземи ме!
X