Позволено или не! Хатидже вече не я интересуваше. Не я засягаха и шушуканията, и подсмихванията на наложниците зад вратата.
За пръв път след толкова дълги години тя чувстваше, че живее.
Най-лечебната ѝ отвара беше присъствието на Фехим Челеби. От доста време нито се стряскаше насън от кошмари, нито пък припадаше.
От страх да не би Фехим — в мечтите си тя го наричаше само със собственото му име — да я заведе до столицата, а самият той да се върне обратно, Хатидже правеше всичко възможно да забави заминаването им за Истанбул.
Дойдеше ли главният лекар да я попита как е със здравето, тя му отговаряше без настроение: „Ех, не ми е зле. Но зимата в Бурса, изглежда, ми подейства добре. По това време климатът в столицата е много влажен. Ако изчакаме пролетта…“
Възрастният лекар със задоволство казваше „Позволено е“ и си тръгваше. Освен това полза допринасяше и неговото мнение пред падишаха, че бързото оздравяване на султанката се дължи на отварите, които той сам ѝ приготвя.
Целият харем беше наясно, че истинската причина за оздравяването ѝ бяха зелените очи на младия лекар, неговите извити като полумесец вежди и гъстите ресници, но се преструваше, че не знае.
Хатидже очакваше с нетърпение посещенията му. Челеби не можеше вече да идва всеки ден както преди. Отначало се случваха три пъти седмично, после се разредиха до две. Един ден ѝ каза:
— Ако остане на мен, вашия слуга, нямаше да се отделя от прага ви. Но главният лекар рече и отсече: „Дотолкова е позволено!“. Тръгвали клюки.
Ако в дните за посещение той позакъснееше, Хатидже се ядосваше, започваше да търси за какво да се заяде. Но ето че в началото на една седмица Фехим Челеби за пръв път не дойде. Хатидже трескаво дочака петъка. Лекарят не се появи и тогава. Когато и през следващата седмица нито се чу, нито се видя, тя направо полудя. Накара Джевахир да пита и разпитва. Донесе ѝ новината, че бил ангажиран с ранените.
— Ранените ли?
Хатидже беше толкова обсебена от Фехим, че дори забрави за войната, която баща ѝ султан Селим поведе в края на март. Бурса се тресеше от мълвата, че чичо ѝ, принц Ахмед, е тръгнал с изпратените от Сафеви хан хора право към Йенишехир овасъ. Мислите на Хатидже обаче отдавна бяха далече от всякакви войни, кървища и амбиции.
— Да, принцесо. Миналата седмица в Йенишехир овасъ нашият господар е влязъл в бой със силите на принц Ахмед. Битката била толкова кръвопролитна, че както разправят, зелената равнина била удавена в кръв.
Хатидже се замисли: „По-рано щях да възклицавам ах-вах, щях да питам добре ли е баща ни“.
Като видя, че принцесата хвърли само един бегъл поглед към нея, Джевахир сама подхвана:
— Да благодарим на Всевишния, че нашият господар падишахът връхлетял като орел срещу бунтовниците и ги направил на пух и прах.
Принц Ахмед побягнал към скалите на Биледжик, султан Селим — по петите му.
— А Фехим Челеби?
Джевахир се взря в очите на господарката. „Леле, леле! — възкликна без глас. — Огън и пламък! Фехим, та Фехим! Дори не попита за баща си!“
— По време на боя нашите също дали много ранени. Край Йенишехир устроили лазарет за ранените, изпратили го там.
Хатидже се поуспокои, като разбра, че лекарят е жив и здрав, но от копнеж по него не виждаше нищо друго. Не бяха достатъчни да я утешат нито разходките в Градината на розите, нито съзерцанието на невероятната красота, която създаваха нагиздените от пролетта като булки разцъфнали дървета, нито заслушването в песните на славеите — те пък направо я подлудяваха, трелите на всеки един от тях ѝ напомняха за Фехим.
Джевахир вече се притесняваше господарката да не попадне отново в лапите на болестта. Хатидже отново се беше затворила в себе си, никого не чуваше, нищо не виждаше.
— Скоро ще го освободят — успокояваше я тя. — До ден-два Фехим Челеби ще се върне, така ми казаха!
Отчаяният поглед на Хатидже я жегна. „Божичко, не знаеш ли, че тази любов е безнадеждна, а, моя красавице? Нима е възможно Фехим да бъде твоят любим, а ти — негова любима? Знае ли се кой паша, кой ага се върти в главата на баща ти?“
Вечерта Джевахир устрои Театър на сенките, но и това не помогна на принцесата да се развесели. Карагьоз и Хадживат[11] разсмяха всички момичета, но Хатидже само ги погледна и толкоз. Нейните мисли бяха отправени много по-надалеч от Театъра на сенките.
Вечерта, когато всички се разотидоха и останаха сами, а Джевахир започна да си разресва косата, Хатидже най-неочаквано рече:
— Нещо лошо ще се случи!
Ръката на Джевахир застина върху косата ѝ.