— Опазил ни бог, султанке!
— Предчувствам го, Джевахир. Нещо лошо ще се случи!
— Хайде, хайде! — успокои я тя с игрив тон и направи закачлива физиономия. — Току-виж се появил или утре заран, или вдругиден сутринта!
— Да не си чула нещо? — рязко се обърна Хатидже към нея. — Недей да криеш от мен!
Нищо не беше чула. Притесни се какво да направи.
— Казвай, Джевахир! Казаха ли ти нещо?
— Неее! — промълви тихичко. — Нищо не са ми казали, само че снощи го сънувах.
— Сънувала си го?
Тонът в гласа на султанката накара Джевахир да се замисли: „Все едно иска да ми каже какво търси Фехим в твоите сънища?“
— Снощи сънувах вас — поправи се тя. — Седяхте до басейна в Градината на розите. Замислена, как да кажа, изглеждахте тъжна. Не щеш ли…
— Еее, какво не щеш ли?… — припряно я подкани Хатидже.
— Вдигнахте глава, сякаш чухте някакъв глас. Изведнъж скочихте, хвърлихте гергефа с бродерията и се затичахте, изпълнена с радост и с разперени ръце.
Не можа да ѝ дойде наум по-добра от тази сцена за среща с любим.
— Добре, а видя ли към кого и накъде тичах?
Ако кажеше „видях“, ако кажеше „към него“, по лицето на Хатидже пак щеше да се появи оня израз. Достраша я.
— Точно в този момент се събудих. Но бяхте толкова щастлива, че за момент моята господарка ми заприлича на пеперуда.
— Как трябва да се изтълкува, а, Джевахир? Сън е това, и така може да се тълкува, и иначе.
— Защо да се тълкува, султанке? То е от ясно по-ясно! Ще видите, ще се случи нещо, което ще накара моята султанка да литне от щастие като пеперуда. Сънищата ми винаги се сбъдват.
Хатидже замислено кимна с глава.
— Дано! — промълви.
А наум допълни: „И моите… и моите предчувствия винаги се оправдават. Щом казвам, че нещо лошо ще се случи, то ще се случи!“
Хатидже вече не се отделяше от басейна. Нали трябваше да се сбъдне сънят на Джевахир. Седеше си с ръкоделието в ръце, без дори да забелязва дали забожда и изважда иглата през плата. Внезапно тя щеше да чуе някакъв глас, щеше да скочи, да захвърли бродерията и с разперени от щастие ръце да се втурне натам, откъдето щеше да дойде този глас. Като пеперуда.
Мълвеше молитви от дън душа: „Всевишни, нека да се превърне в истина не моето лошо предчувствие, а онова, което Джевахир е видяла насън!“
Така и не видя кога един от стражата мина зад туите и се насочи право към Джевахир и другите наложници.
Забеляза обаче как стражът се наведе и прошепна нещо само на Джевахир. А тя притисна ръце до гърди и начаса се обърна да я погледне. Веднага си помисли: „Какво друго биха означавали светналите очи на това момиче, ако не добрата вест?“ Радостта я окрили. Скочи. „Ти чу молитвата ми, Аллах! Изпълни не моето лошо предчувствие, а съня на Джевахир! Благодаря ти от все душа и сърце!“
Захвърли във въздуха ръкоделието си, точно като в съня на Джевахир, разпери ръце на две страни и литна към входа на градината.
На пеперуда я беше оприличила Джевахир в съня си. И ето че Хатидже летеше като пеперуда. Душата ѝ ликуваше: „Върна се, върна се! При мен се върна! Славеят се върна!“.
И докато тичаше, тя усети, че отново започва да различава багрите на розите и песента на птиците. От колко седмици вече нито ги виждаше, нито ги чуваше. Идеше ѝ да викне с цял глас: „Ето, това е животът. Не се сгромолясах пак в мрака. Ето, аз живея! Живея!“.
Внезапно вътрешен глас я укори: „Не е позволено!“
Гласът на разума!
„В никакъв случай не е позволено дъщерята на падишаха да се хвърля презглава в ръцете някакъв си лекар!“
По дяволите!
Вярно!
Пречупиха се и ръцете, и крилата.
Не можеше да се хвърли в ръцете на човека, който ѝ вдъхна живот. Тя е пленница. Пленница на позволените и непозволените неща!
Не можеше да тича към Славея. Не можеше да тича към своя любим Фехим, за когото така копнееше!
„Любим ли? — попита я разумът. Въпросът я преряза като с нож. — Точно така, ти се влюби в него. Я да видим обаче той дали те обича?“
Така де!
Я да видим Славеят дали ме обича? По какво се познава? Има ли факти, доказателства?
Пеперудата мигом застина. В същия миг до нея изникна Джевахир.
— Красива моя господарке! — накара я да седне в сянката на градината.
От вълнение успя да схване единствено последните думи на момичето:
— …иска да го приемете, ако е позволено.
Хатидже погледна наложницата си по скоро умолително, отколкото с благодарност. Идеше ѝ да отговори: „Позволено е. Веднага да дойде!“ Но така ли трябваше да постъпи? В погледа ѝ към Джевахир се четеше: „Дай ми съвет, какво да направя?“