— Да му кажа, че най-удобно за вас ще е да дойде следобед, тъкмо да си починете, да се приготвите.
Да, така щеше да е най-добре.
— Така да бъде! — промълви. Шепотът ѝ преливаше от благодарност. — Следобед ще очакваме Фехим Челеби в павилиона под купола.
Докато Джевахир отиваше натам, където чакаше лекарят, Хатидже, загледана след нея, се питаше: „Добре де, ами как ще дочакаме следобеда?“.
Трудно! Времето сякаш беше спряло. С нищо, абсолютно с нищо не можеше да се угоди на Хатидже — нито с шегите на Джевахир, която не се отделяше от нея, нито с борбените усилия на момичето да я приготви, нито с това, че все не си харесваше тоалета и я караше да го съблече… Казваше ѝ: „Я да опитаме с онова кадифе“, после не харесваше и него, искаше друг тоалет… Времето беше спряло.
Нямаше намерение и да потече.
Не се помръдна дори и когато двете с Джевахир отиваха към павилиона под кубето.
Седна, настани се хубаво. Сърцето ѝ думкаше в ушите. Ядоса се на Джевахир, че непрекъснато тупкаше и оправяше възглавницата зад гърба ѝ.
— Стига вече! Още малко и ще наредиш на дивана само възглавници, ние прави ли ще стоим!
Видя как лицето на момичето помрачня.
— Не се сърди! — погали я по ръката. — Направо умирам от напрежение.
Дори не ѝ идваше наум, че не беше позволено една принцеса да споделя така искрено с наложницата си своята любов. Ето на, това момиче вече знаеше. Не ѝ го беше казала, но го знаеше. Сигурно го знаеха и всички останали. Сигурно и Фехим беше разбрал чувствата ѝ към него. Но той… неговите чувства какви бяха? Дали и Фехим я обичаше?
Джевахир отговори по същия начин, както я погали господарката:
— Ей сега ще съобщят, господарке. Още малко търпение.
Още щом се появи стражът, тя не се сдържа и извика от беседката:
— Да дойде! Очакваме го, да дойде!
И прикова очи в дърветата там, в другия край на чакълестата алея между туите.
Славеят щеше да дойде оттам.
Притисна длани до гърдите си.
Ето го, изскочи от сянката на дърветата.
От мястото си най-напред различи саръка върху главата на човека, който крачеше по пътеката. Защо ли го беше сложил?
Може би пристигаше направо от Негово Величество падишаха?
Леко понапълнял.
Това още повече я учуди. Можеше ли да надебелее толкова човек за седемнадесет дни? И то на бойното поле. При това, ангажиран с цял куп ранени!
Нека! — възкликна сърцето ѝ. Какво като е със сарък и понапълнял? Той пристига! Животът!
Макар че вървеше бързо, лекарят все още не можеше да се измъкне от гъстата сянка на дърветата, които покриваха чакълестата алея със свод като истински тунел. Ако останеше на Хатидже, тя като нищо щеше да изтича и да се хвърли на врата му, но разумът непрестанно ѝ повтаряше: „Не може! Стой си на мястото. Категорично не е позволено!“.
Сърцето ѝ преливаше от радост и щастие още преди да е впил взор в нея. Кой знае с какви пориви щеше да запърха, като чуеше и звънкия му като бълбукащ извор глас.
Човекът вече беше доближил още повече.
Смалил се и на ръст!
За бога!.. Стройният като топола мъж беше станал нисичък.
Не може да бъде!
„Проклятие! Това не е моят Славей! Този, който идва, не е той!“
Хатидже моментално усети, че мракът я повлича. Но къде беше той? Нали беше пристигнал? Нали следобед щеше да дойде на среща с нея? Къде беше? Кой е този, който идва?
Джевахир я видя, че както седеше, започна да се олюлява, а лицето ѝ побеля като вар, и разбра: господарката ѝ беше пред припадък. Веднага посегна към водата. Питаше се защо ли така ѝ прилоша.
Нещата взеха съвсем неочакван обрат. Преди малко беше прошепнала на Хатидже, че Фехим Челеби поръчал да ѝ предадат: „Много съм ангажиран с подготовката за пътуването, ще мога да се видя с моята султанка едва утре сутринта“. И още по-важното: докато Хатидже очакваше Фехим, бяха ѝ съобщили, че е дошъл личният секретар на господаря и е донесъл вест от него за принцесата. А тя беше извикала: „Да дойде, да дойде!“. Тогава защо сега гледаше към този човек като че ли е самият дявол? Не я ли беше чула какво ѝ каза?
„Какво толкова повехна? — питаше се Джевахир. — Като не е днес, утре ще е! Ето на, ще го видиш! Получил е, значи, някаква заповед в последния момент и не е могъл да дойде. Да не е везир, и паша не е! И да беше, какво от това? В края на краищата всички сме слуги на господаря. Тръгваме натам, накъдето ни заповяда падишахът. Да не би Фехим Челеби да прави изключение?“