— Аз се заех с подготовката. Наредих да се приготвят девет коли. В едната сте вие и… — Главният секретар посочи с глава към Джевахир. — …вашата наложница. За другите момичета има още три коли. Две — за прислужниците и стражите. В още две ще се натовари багажът. Конен отряд ще съпровожда султанката…
— Станаха осем. Не споменахте нищо за деветата кола.
— Ах, да! Простете, султанке! Забравих Фехим Челеби.
„Забравил бил! — извика от негодувание наум Хатидже. — Сърцето ми, моя Славей забравил!“
— Тази кола предоставихме на лекаря. Само за билките, шишетата, инструментите.
„Ето това е! — изригна от радост цялата ѝ душа. Идваше и той! Погледна към Джевахир с блеснали очи. „Съвсем е неуравновесена! — помисли личният секретар, като видя очите на принцесата сега да искрят от радост, вместо да го стрелка, както одеве, с пламъците на гнева. — Всяка минута се променя. Ах, ах, значи господарят ненапразно иска да има лекар при нея.“
С разцъфнало в усмивка лице Хатидже се обърна към него:
— Можете да се оттеглите. Предайте на баща ми да не се тревожи. Можем вече да пътуваме не само до столицата, а и до другия край на света!
XI
Няма го, няма го, няма го! От два дни само това си повтаряше: няма го!
Отчаянието нарастваше в Хатидже като лавина. Надяваше се да го види още сутринта, докато отиваше към докараната чак във вътрешния двор на двореца кола. Цялата нощ си го представяше, така и осъмна.
Хатидже щеше да излезе през високата порта, която се отваряше към двора, и щеше да види своя Славей, застанал да я изчака до колата. Фехим щеше пръв да се затича към нея:
— Султанке моя!
После тя щеше да направи нещо немислимо — щеше да се хвърли в обятията на мъжа, комуто подари сърцето си.
— Славей мой!
Излезе на двора с мисълта, че я чакат десетки коли, но стоеше само една. Беше оградена отвред с кавалеристи и тя едва я забеляза помежду им, заедно с впрегнатите в нея четири коня.
— Другите коли са отвън — каза ѝ Джевахир, като видя изписаното по лицето ѝ разочарование. Иначе Хатидже щеше да полудее.
Тръгнаха. Опита се да погледне навън през плътно спуснатите завеси. Отстрани до колата яздеше великан с рунтави мустаци, на гърба му висеше щит, а дори само ръкохватката на препасания през кръста му меч беше достатъчна да изплаши Хатидже.
— С тежко въоръжение ли са оборудвани вече кавалеристите?
През рамото на момиченцето, което седеше и не се отделяше от нея, наложницата се пресегна и открехна леко завесата. Видя, че и момиченцето се уплаши от вида на този мъж.
— Мисля, че това не е кавалерист. Я да видя. Има още двама като него. Единият язди най-отпред. Другият е от лявата страна на колата. Вероятно са от дворцовата охрана, изпратили са ги да ви пазят.
— Другите коли идват ли след нас?
Още първия ден, след като тръгнаха, тя зададе този въпрос поне четиридесет пъти.
Разбира се, Джевахир знаеше, че господарката ѝ всъщност питаше дали идва и той. Първия път потвърди с глава: „След нас са. Тъй като на Хатидже не ѝ омръзваше да сипе въпрос след въпрос, тя взе в дланите си нейните ръце, започна да ги гали и в това намери някакво спасение.
— Недей да се тревожиш, красива моя султанке! И лекарят ни следва.
Изтощена и зашеметена от люшкането при пътуването през целия ден и чак до вечерта, в ума на Хатидже се въртеше една-единствена мисъл: „Кога ще видя моя Славей?“
От подвикванията на войниците разбра, че са стигнали до място, където ще отседнат през нощта, и се оживи. Ето, тук щеше да види Фехим. Щяха да седнат един срещу друг край огнището, щяха да впият очи един в друг и да съзерцават в тях танцуващите отражения на жаравата.
Ханът беше предварително подготвен само за султанката и наложниците ѝ, а за войниците и прислугата от антуража — естествено, заедно с тях и за лекаря на султанката — се определиха места в къщата зад хана и в хамбара.
А великанът с рунтавите мустаци остана на пост пред вратата на хана.
След като се нахраниха, Хатидже, Джевахир и помощничките ѝ се оттеглиха в нейната стая, а мъжете от охраната — по определените им да дежурят места. Един — пред стълбата, която водеше към етажа със стаята на султанката, друг — на горната площадка, а трети застана почти пред самата врата на стаята. Човек като ги погледнеше изправени така, щеше да ги вземе за великани от някоя приказка. Половината от лицата им бяха скрити под шлемовете. Не си личеше очите им отворени ли са, затворени ли. Единственото нещо, което се набиваше на очи, беше това, че те до последната си фибра бяха нащрек. Нямаше съмнение, че при най-малкото подозрително движение щяха да се хвърлят върху убиеца и да го обезглавят.