— Добре де! — обади се друг. — Какво искаш? Жените да си запретнат полите да ловят рибата, дето ще завали от небето! Тъкмо — празник за очите!
Заслонът отново гръмна в смях, такъв смях, че заглуши и бурята отвън.
Ето това го изуми най-много! Вилнееше ужасна буря, отнасяше всичко, което ѝ се изпречи на пътя, а в тези мъже нямаше дори следа от страх, бяха толкова весели! Как е възможно? А него тътенът отвън го плашеше до смърт.
Александър не можеше да реши кое беше по-страшно — пищенето и свистенето на урагана или грохотът на вълните, които се нахвърляха върху скалите на брега и в мрака на нощта се сливаха с небето.
А сега — и смехът на бог Сварог! Толкова ли много се зарадва Сварог на този грохот, та разтресе и небето, и земята!
Внезапен ослепителен блясък в прозореца на осветения от двете мижави свещи заслон раздра мрака, пробягна по хоризонта и угасна. Последва ужасен гръм, сякаш небето се продъни.
Точно в такава бурна нощ Александър беше чул за пръв път името на бог Сварог. След един оглушителен гръм той се прилепи към майка си.
— Господ да ни варди! — мълвеше тя и се кръстеше.
Баща му изобщо не се стресна. Даже се разсмя.
— Не се плаши, Зелжена. Бог Сварог се весели. Я го виж, смее се от все сърце!
Това утешение въобще не помогна. Дори напротив, този път я обзеха други страхове.
— Велики Исусе! — прекръсти се раздразнено тя. — Моля ти се, Армано! Спри да ръсиш пред детето тия твои езически щуротии. Не влизай в грях!
Сетне прегърна момчето, погали го по косата.
— Не слушай баща си, Жюстиниен! Един е Господ! Той е нашият свят Отец. Няма никакъв бог Сварог!
Същата нощ от страх дори не ѝ се противопостави, както всеки друг път, когато не пропускаше да ѝ напомни: „Александър, Александър… Наричай ме Александър, мамо!“
Ако трябваше да съди по пристъпите на урагана, които заглушаваха дори воя на змея от приказките, дето бълвал огън и жупел, тази нощ Сварог явно беше много по-весел от всеки друг път.
Внезапен гръм заглуши дори смеха на Сварог. Александър усети как земята под краката му се затресе.
Смехът и закачките в заслона моментално секнаха.
— Това е топ! — извика някой.
Всички глави се обърнаха към него.
— Топ ли? — присмя му се друг. — Кой ще ти стреля с топ в такова време, когато трябва да си спасяваш душата?
— Пиратите.
Думата „пирати“ смути рибарите, но след малко заговориха един през друг:
— Пирати ли?
— В такова време не само пират, ами и дявол няма да си покаже главата навън.
Нито един от тях обаче не погледна да види какво става зад дървените кепенци на заслона. Александър се слиса. Защо ли, замисли се той. Дали защото ги е страх, или не вярват, че някой пиратски кораб може да се е добрал до заливите на Парга и да е пуснал котва там, без да се е разбил в скалите?
Разнесе се нов гръм, по-силен от предишния. Земята потрепери. Проклетият заслон се разлюля. В един момент им се стори, че гредите, които поддържаха покрива, ще се изскубнат, ще се омотаят в тръстиката над главите им, ще се завихрят и ще полетят нанякъде.
— Топ е! — прошепна някой. — Наистина е топ!
Най-близкият до вратата скочи и я отвори. Бурята връхлетя с щурм в заслона. Повлече навътре и вика на рибаря:
— Тичайте! Елате насам!
— Какво има? — викна Боран, докато се промъкваше към вратата.
Баща му дръпна Александър от огнището и го погледна право в очите:
— Бягай! Право у дома! Господ да те пази! Хвръквай!
До вратата го заведе баща му. Рибарите бяха излезли навън от заслона и стояха като истукани под дъжда.
— Какво има? Какво става? — приближи се откъм гърба им той.
Нямаше отговор. Александър видя отговора през раменете им. Насред кипящото бурно море се очертаваше катраненочерен кораб. Бурята беше раздрала флага от мачтата — и тя черна! — затова не личеше на кого принадлежи.
— Погледнете натам! — викна един от рибарите.
От две лодки, успели да се промъкнат между скалите до сушата, слизаха въоръжени до зъби мъже.
— Пирати!
Викът се поде от уста на уста:
— Идват… пирати… Пирати, ще отвличат момчета да ги продават на османлиите!...
— Да бягаме!
Александър този път не чака повече. Хукна нагоре към хълмовете. Чу някой зад него да вика:
— Всеки да се прибере у дома!
Правеше точно това.
Баща му, останал без дъх, го настигна.
— Не! — викна. — Не отивай вкъщи!
Александър знаеше защо баща му не искаше да се прибере у дома.
Онези, които събираха девширмето[2], щяха да забележат най-напред него, преди всички.
2