„Сутринта! — утеши се Хатидже. — Сутринта ще го видя.“
Не го видя.
Фехим Челеби не се мяркаше никъде. Ако не беше преброила осемте коли пред плевнята, щеше да помисли, че той е напуснал кортежа.
Една дума се вклини в мозъка ѝ. Напуснал?
Добре де, какво му беше лошото да е в кортежа?
Все едно я прерязаха с нож в гърдите. Така де, беше видяла само една кола. Но не и Фехим Челеби да се качва в нея. Можеше ли човек да не се появява, щом отсядаха в хан? А не трябваше ли да попита как е султанката. Нали баща ѝ го беше задължил да се грижи за нея по време на пътуването? Това ли му беше грижата?
Ами ако всичко е лъжа? Ако всичко е нагласено така, че да ме измъкнат от Бурса? Защо ли Селим хан ще изпраща от бойното поле своя най-доверен човек и защо ли ще пожелае тя по спешност да напусне Бурса? Дали наистина наоколо се навъртаха наемните убийци на чичо ѝ? Или и това беше просто една измишльотина, колкото да я измъкнат? Добре, но защо беше необходима такава лъжа? Защо баща ѝ не искаше тя да бъде в Бурса?
На втория ден, колкото и да се стараеха, колата подскачаше по пътя от камък на камък и от дупка на дупка, а от това Хатидже започна да усеща болки в кръста. Момиченцето до Джевахир ту я подпираше с възглавници, ту ѝ правеше разни маймунджилъци, за да я разведри — но напразно! Не свършваха нито пътят, нито предположенията!
Нямаше никаква логика. Да не би Селим хан чак в Йенишехир овасъ да е разбрал, че чичо ѝ си има наемници? Като е искал да я върне в Истанбул, защо си беше затворил очите пред нейните преструвки и пред оставането ѝ за още известно време в Бурса? Какво се беше случило така внезапно, че трябваше моментално да се махне оттам?
Изведнъж се сети какво каза личният секретар: „Забравих“. Нима можеше да забрави за деветата кола и че в нея е Фехим Челеби?
Как нямаше да го забрави, след като Челеби не е бил там! Когато Хатидже го попита, той просто се престори, че изведнъж се е сетил, и каза, че там ще са Фехим Челеби и неговите шишета. Ето откъде изскочи лъжата.
Който и да е бил, бил е в деветата кола. Само че нейният Славей го нямаше. А може би колата да е празна? Но защо? Защо баща ѝ се е отказал да ѝ даде като придружител лекаря?
Ами ако… Хрумналото ѝ предположение я прониза право в сърцето. Дали баща ѝ не беше чул, че дъщеря му е влюбена във Фехим Челеби?
„Не, драга! — си каза Хатидже. — Откъде ще чуе? Откъде баща ми ще разбере нещо, което аз самата не смея да призная пред себе си?
Това я утеши за кратко време. Той беше Селим хан! На секундата го осведомяваха какво се говори по стаите на Сафеви хан, какви планове се кроят, каква е подготовката на Джанберли Газали, с кого Томамбай заговорничи, та нямаше да знае какво се случва с ума и сърцето на болната си дъщеря ли?
А може би наемниците, които споменаваше, не бяха на чичо ѝ, а негови, на баща ѝ. Те са го осведомявали за състоянията ѝ, за бързото ѝ оздравяване, за разходките в Градината на розите, а той се е разгневил: „Каква е тази работа!“ — и е изгонил Фехим Челеби.
Боже господи, ами ако…
Веднага пропъди от мислите си това предположение. Знаеше, че ако само за миг си представеше своя Славей обезглавен, сърцето ѝ щеше да се пръсне.
Опита се да потисне страха: „Такова нещо не може да стане! А и Фехим е невинен. Представа си няма дори какво изпитвам аз. Справедливо ли е да му вземат живота заради това, което изпитвам аз дълбоко в сърцето си?“
Изсмя се без глас. Справедливост ли каза, Хатидже? Справедливост, а? Питаш за оная справедливост, с която прерязаха гърлата на малките принцове — децата? За оная справедливост, с която решиха, че още ненавършилият седем години Емирхан е заплаха за трона?
„Да! — отвърна си гневно тя. — Говоря за същата справедливост. Дори справедливостта на баща ми не допуска да се отнема живота на невинна душа. Грехът на принцовете беше, че бяха принцове. А какъв би могъл да е грехът на един тъжен Славей, че да бъде посечен от ятагана на палача?“
Колкото повече път изминаваха, толкова повече тази мисъл я обсебваше. Вече беше сигурна, че някой наоколо е човек на баща ѝ. Добре, кой беше този мръсник? Трябваше да е някой доста приближен до нея. Който следи всеки неин жест, чува всяка нейна дума, споделя безсънните ѝ нощи, познава страховете ѝ, чува бълнуванията ѝ, който ѝ припомня вика, изтръгнат от гърдите ѝ на ръба на пропастта!