Тъмнината не попречи на Хатидже да прочете страха в очите на Джевахир.
— Не се бой! — прошепна ѝ тя и я погали по рамото. — Няма нищо страшно!
Като видя господарката пред себе си, почти легнала на колене, момичето трескаво се надигна:
— Простете ми, красива моя султанке! Заспала съм…
— По-добре ти ми прости!
— Какво говорите, султанке? С какво съм заслужила?
— Постъпих несправедливо към теб.
— Несправедливо ли?
Джевахир се изправи, хвана Хатидже за ръката и ѝ помогна да се изправи и тя.
— Усъмних се в теб. Моят… — не знаеше как да ѝ го каже. — Дали… в него… във Фехим, значи… За бога, Джевахир, сети се де! — Видя, че момичето не разбра нищо, и продължи: — Като не видях Челеби цели два дни, си помислих, че ти си казала на баща ми колко съм влюбена в него и че той го е отстранил от мен.
— Не дай боже! Че може ли Джевахир да направи такова нещо? По-добре Джевахир да се просне по гръб на мъртвешката тарга, отколкото да измени на своята господарка.
И двете не забелязаха, че момиченцето се дръпна настрани и се разплака.
— Мълчи, не говори така! — смъмри я Хатидже. — Каква ти мъртвешка тарга! Пази боже! Виж, че не съм с ума си, Джевахир. Защо го няма тук?
— Явно си има някаква причина — замислено продума Джевахир.
— Страх ме е, Джевахир! Предчувствам, че ще се случи нещо лошо. Не мога да се отърся от това усещане. Плюс това… — помълча за миг, досрамя я да си признае, че много копнее за него. — Трябва да го видя!
Джевахир почувства как сърцето ѝ се сви от мъка пред невъзможната и безнадеждна любов на своята господарка: „Ах, моя луда Хатидже! Не ти ли е ясно какво ще се случи? Не виждаш ли, че тази любов няма да завърши добре? Защо тръгваш по тези задънени пътища?“.
— Джевахир, аз трябва да видя моя Славей, трябва да говоря с него!
— Кого?
Момичето така се озадачи, че Хатидже хем се засрами, хем неволно се усмихна сред мрака.
— Такова… Между него и мен… По-точно аз… Той дори си няма и представа… Аз си го наричам „моят Славей“. Никаква представа си няма, от нищо! — Внезапно гласът ѝ затрептя от мъка. — Нито от онова, което мисля, нито от вихрите, които изригват от дъното на душата ми!
Малко остана да прибави: „Нито от тръпките на копнеж из цялата ми плът“, но в последния миг го преглътна.
— Трябва да го видя! Трябва да разбера дали отговаря на чувствата ми! Иначе, дяволите да ме вземат, поне няма да се влача подир някакви очаквания и надежди!
Наложницата ѝ даде знак с глава, че има право. Хвана ръцете на господарката между дланите си и започна да ги гали.
— Да! — замислено продума тя. — Трябва да се видите с него. Но как?
Помълчаха малко. Неочаквано Джевахир постави ръцете на Хатидже върху гърдите си.
— Съвсем лесно! — Скочи на крака. — Защо не се сетихме за това по-рано? — прошепна на господарката си.
Радостта в шепота на това момиче помете мъката и отчаянието, обгърнали душата на Хатидже.
— Лесно ли? И как?
— Вие сте болна!
— Какво!? — погледна я с недоумение Хатидже.
— Тоест ще се разболеете!
— Но…
— Наужким, мила! Аз ще им кажа така. Щом вие сте се разболели, нашият лекар трябва да дотича презглава, нали така?
От радост Хатидже я прегърна през талията.
— Джевахир, скъпа моя приятелко!
Джевахир я погали по косата.
— Хайде сега… Пак ви призля… Припаднахте…
Този път Хатидже ѝ отправи отнесен поглед. Очите ѝ се плъзнаха и тя започна да ги върти насам-натам. И двете прихнаха в смях. Султанката изведнъж се свлече от дивана на пода.
— Помощ, тичайте!
Писъкът на наложницата излетя от ханската стая и се понесе навън.
— Тичайте! Султанката припадна! Лекааар!
Хатидже чу как се разтичаха отвън. Стисна плътно очи.
А Джевахир извика още веднъж:
— Лекааар!
А в същото време се удряше по коленете:
— Дежурният, тичай при лекаря! Извикай Фехим Челеби! Хатидже султан си отива! Тичайте, момичета! Тичайте, красивата ми султанка загива!
XIII
Ибрахим беше уплашен. Изтощен. Чувстваше се като хванат в капан. Топлотата на женската плът, неустоимият порив на страстта направо му взеха ума. Не мислеше вече за нищо друго, освен да обладава Ферахшад. Напоследък все по-често се замисляше: „До вчера бях роб на една богата господарка. Сега съм роб на страстта на една богата, красива, ненаситна жена“. И все пак в главата му се въртяха и някакви други усещания. Усещания, много по-различни от любовта и страстта. Най-важното — имаше си сметка за оправяне, имаше да си отмъщава.