— Дано. Да се държим малко на разстояние. Аз ще те извикам. Да издържим, доколкото можем.
Слънцето вече заливаше басейна с пурпурните си залезни багри, когато Халил ага дотича запъхтян на верандата.
Ферахшад се беше загледала унесено в набраздената от лекия полъх вода. И плътта, и душата ѝ жадуваха за Ибрахим. Искаше да я премазва под тежестта на цялото си мускулесто тяло. Усещаше устните му върху своите устни, представяше си как езиците им се галеха един друг.
Мюнире седеше на постелята в краката на господарката и я наблюдаваше с крайчеца на окото. По всичко личеше, че витае в някакви необозрими светове. А Карадут знаеше с кого са заедно там.
— Господарке! Господарке!
Тревожният вик на кехаята мигновено разруши магията. Ферахшад се отърси от света, в който витаеше, и се върна при басейна.
— Какво има, Халил ага? Какво става?
Възрастният човек се опита да продума, но така и не успя. Думите му потъваха някъде сред учестеното му дишане.
— Какво става, ага? Пази боже, дано да не се е случило нещо лошо!
Агата се усети, че все още няма как да отговори, и затова посочи с ръка нанякъде. В същия момент Ферахшад и Мюнире станаха да погледнат, накъдето им сочеше.
— Какво има там? Какво ни показваш?
— Идва! — успя да изстреля през устните си между няколко пъхтения поне тази дума.
— Идва ли? Кой?
Като погледна пак натам, където той сочеше, забеляза облака прах над израслите като човешки бой царевици и стъблата на слънчогледите.
— Конници! — изрече този път човекът. Дишането му беше станало малко по-равномерно. — Цяла кавалкада. Идват насам.
Наистина, облакът от прахоляк приближаваше. Чуваше се вече и топуркането на конските копита по меката пръст.
— Дано да е за нещо хубаво!
— Не можах да ги видя добре в прахоляка, но май има и войници, така ми се струва. Доста са.
В началото на черния път откъм дерето се появи първият конник. Още като го зърна, Ферахшад се смая. Прав беше кехаята. Войници! Този, който беше най-отпред, носеше униформата на кавалеристите от двореца на санджакбея. Усетил опъването на юздите, конят премина в тръс, после позабави още малко и вече като наближи до тях, взе самодоволно да люшка глава наляво-надясно.
След него иззад ъгъла изскочиха още двама. Те също отпуснаха юздите и конете запристъпваха наперено с красиви движения на главата.
— Хей, я погледнете натам!
Ферахшад и Халил ага отправиха погледи натам, където им сочеше Мюнире. Зад стъблата на царевицата забелязаха да стърчат три копия, по върховете на които се развяваха конски опашки.
— Отличителните знаци на хана!
Господарката се чудеше как да си обясни какво става, кехаята пък се притесни:
— Тугрите на принца! Пристига Сюлейман хан!
— Какво?
— Пристига синът на владетеля, господарке! Нашият санджакбей!
Халил ага се сбърка какво да прави от притеснение, само тичаше насам-натам по верандата и се чудеше каква заповед да раздаде по-напред.
Ферахшад излезе навън от верандата и препречи пътя пред първия конник.
— Дестуууур![12] — изпъчи се на седлото първият конник. — Дръпнете се! Дръпнете се! Дайте път на Сюлейман хан, сина на нашия владетел Селим хан!
Ферахшад не отстъпи. Въпреки че предният ездач насочи коня право срещу нея, тя не помръдна. Видя как двамата зад него реагираха светкавично с вдигнати лъкове. Не се трогна и от това, че издърпаха стрелите от удобно увесените по вратовете на конете колчани и опънаха тетивите си. Напротив, вдигна ръка нагоре.
— Стойте!
Предният кон като че ли се поспря.
— Няма от какво да се страхувате! — извика Ферахшад. — Аз съм собственичката в чифлика на Касъм ага. Излязох да посрещна Негово Превъзходителство принца и да попитам желае ли да пийне от нашия студен айрян!
Предният конник подръпна юздите и малко остана гърдите им да се допрат едни в други. Господарката усети парещ дъх да облъхва лицето ѝ, но не се издаде.
— Луда ли си бе, жено? — обади се ездачът. — Как така ще пресичаш пътя на принца и неговата свита? Като нищо щяхме да те прегазим!
На Ферахшад не ѝ остана време за отговор. Откъм ъгъла се зададоха конниците, които носеха тугрите на принц Сюлейман. След тях се появи и самият той.
„О, Всевишни! — възкликна наум тя. — Сигурно това е той! Това трябва да е Сюлейман!“