Яздеше дорест кон. И конят, и ездачът му бяха кой от кой по-величествени. Животното стъпваше толкова напето, сякаш съзнаваше каква важна личност носи на гърба си. Господарката направо се изуми. Принцът беше съвсем млад. „Я има, я няма годините на Ибрахим!“ — помисли си Ферахшад. Чувала беше, че на принцовете им е забранено да си пускат брада. И Сюлейман беше голобрад, също като Ибрахим. Носеше бял, богато скроен кафтан. Сигурно пешовете му бяха много широки, та покриваха целия гръб на животното. Ятаганът му висеше отляво до сбруята на коня. Изпод зелените шалвари се подаваха бели ботуши. А над главата му се издигаше голяма, бяла, копринена шапка.
И толкова. Това ли, значи, е престолонаследникът на великия султан Селим? Самата Ферахшад в момента имаше по себе си много повече накити и от него. Най-малкото, ослепителният пръстен с топаз, който свали от ръката на съпруга си в деня на смъртта му, за да го постави на своя пръст и да не се раздели оттогава с него.
Удиви се — къде тогава се криеше причината да изглежда толкова величествен още на пръв поглед? В оня висок калпак и в кафтана му ли беше скрита тайната?
Конят на принц Сюлейман сега правеше кръстосани стъпки и така, на една страна, започна да се приближава към нея. И тогава разбра заради какво младият принц изглеждаше в очите ѝ така величествен.
Заради стойката.
Принц Сюлейман седеше върху коня си като орел. Не, възпротиви се на Ферахшад вътрешният ѝ глас. Като лъв, готов да разкъса уловената плячка. Съвършено изправен. Лявата ръка — свита в лакътя, лежеше върху лявото му коляно. Юздата — в дясната. Главата — изправена, като стойката. Очите — пронизваха всичко, което се изпречваше пред тях, внушаваха респект.
Ферахшад опря едното си коляно в земята и се поклони. Сама се учуди — не беше ли още рано за поздрав? Всички обитатели на чифлика видяха от нея и се захлупиха на земята.
Конят на принца дойде и се спря точно пред Ферахшад. Тъй като господарката не вдигаше глава, видя само тънките глезени на животното.
— Господарю!
— Стани, жено!
Изправи се. Бавно вдигна глава. Принц Сюлейман, подпрян с лявата си ръка на коляното, се беше навел към нея.
— Приехме ти поздрава, обаче сърце не ни дава да позволим на жената, за която сме чували толкова много, да коленичи в прахта на земята.
— Принцът ни е удостоил с честта да дойде на посещение при нас, нима е голяма работа, че сме превили коляно в краката на неговия кон?
Сюлейман преметна крак и умело слезе от коня.
— Попаднахме тук на връщане от лов. Казахме си, я да отидем и да видим дали домакинята ще има по един тас студена вода да си утолим жаждата.
Този път Ферахшад му отдаде почит с поклон от кръста.
— Ако господарят нареди да се даде малко почивка, веднага ще направят айряни, сиропи.
Принц Сюлейман се запъти към верандата.
— Край басейна е прохладно. Ще си почина за малко там.
Принц Сюлейман още не беше седнал на мястото, което му посочи Ферахшад, когато Халил ага и Мюнире дотичаха с по един поднос. В този на Халил ага върху малка чинийка имаше мокра кърпа. Принцът я взе и с нея хубавичко си изтри ръцете и лицето.
— Това добре ме освежи. Напоили сте пешкира с жасминова вода.
— Много се радвам, че господарят обича аромата на жасмин.
— И само на жасмин ли! Обичаме всеки приятен аромат. Хубавото ухание разведрява душата.
Халил се оттегли, но Мюнире се поклони заедно с подноса пред принц Сюлейман. Ферахшад се почуди кога за толкова кратко време това момиче е успяло да извади от шкафа порцелановата чаша и да му я поднесе. Сюлейман я взе и започна да я разглежда.
— Не е тукашна изработка, нали, госпожо?
— Спомен е от покойния ми съпруг. Казваше, че е донесена от далечна страна. Направена била в Исфахан.
Принцът вдигна глава и я изгледа.
Сви вежди и чифликчийката моментално усети, че е направила гаф.
— Оттам ли е бил?
— Неее! — припряно възкликна Ферахшад. Сети се, че отношенията между Османската династия и Сафеви хан не са добри. — На млади години е ходил там с някакъв търговски керван. Касъм ага е роден и израснал в Сарухан.
— А вие?
— Вашата робиня е от Гермиян[13].
Принцът забеляза, че Мюнире още стои превита надве с подноса в ръце, но не реагира. Погледна с усмивка още веднъж към чашата. Като че ли нямаше никакво намерение да си сипе айрян от каната върху подноса.
— Чудесна е, много ни харесва!
Най-сетне Ферахшад разбра, че принцът чака друг да му напълни чашата: „Та няма синът на великия владетел сам да си налива айрян, я!“ — измърмори си наум.
13