— Простете, господарю! Толкова се зарадвахме, че ни почетохте, такава гордост изпитахме, че забравихме благоприличието.
Посегна към каната, но Сюлейман ѝ попречи. Хвана съдинката за извитата дръжка, вдигна я и си наля айрян чак догоре. Изпи го на две-три глътки, без да я оставя обратно на подноса. Не го засягаше, че покрай устните му остана тънка бяла ивица. Наля още айрян в празната чаша и чак сега върна каната върху подноса. Награди Мюнире с едва забележима усмивка.
— Вярно било това, което чухме.
Ферахшад настръхна. Какво ли можеше да е чул?
— Тъй като не мога да позная какво сте чули…
— Разправят, че много умело ръководите работите и в чифлика, и в домакинството. Който чуе името „Чифликът на Касъм ага“ и Ферахшад ханъм, не започва да говори, без да е отправил молитва за добро. Дойдохме и видяхме, че е точно така — нито по-малко, нито повече.
— Господарят ни дари с щастие!
— Не, не сме много-много по комплиментите. Както сме го чули, така си е. Много ви обичат!
Много ви обичат!
Кръвта ѝ се смръзна. Толкова иносказателна дума. Какво имаше предвид принцът?
В сенчестата веранда принцът не забеляза как лицето и побледня. Ферахшад така и не чу нищо по-нататък от неговите думи. В ушите ѝ звънтеше само гласът му: „Много ви обичат. Много ви обичат. Много ви обичат. Обич… Оби…“
— И още едно нещо сме чули.
„Ооо! — нададе вик без глас. — Злочестата аз!“
— Главно заради него дойдохме, госпожо!
XIII
„Стана тя, каквато стана! — каза си Ферахшад. — Какво си мислеше, че хората са слепи и глухи като теб ли? Хайде сега си сърбай кашата, дето я надроби. Чак до ушите на санджакбея е стигнало какъв голям грях си извършила. Сега си плащай пред принца за грехопадението.
„Та той е още дете“ — реши да се оправдае пред себе си.
„Дете ли? — присмя ѝ се разумът. — Забрави ли, Ферахшад, ти се отдаваш на едно дете колкото него? Дете, а? Още повече, това не е роб, а принц! Хайде сега отговаряй на това дете: какво избираш — четиридесет мулета или четиридесет сатъра[14]?“
Ферахшад потръпна от яд. „Изчезвай! — викна тя на този човъркащ мозъка ѝ глас. — Хем ме подлудяваш, хем се прокрадваш в мислите ми да се подиграваш, така ли?“
— Няма ли да попитате какво сме чули, госпожо?
„Няма да попитам — си каза. — Не мога да попитам!“
Кехаята се разтревожи, като видя, че господарката му бави отговора. „Какво ѝ стана на тази Ферахшад ханъм? — зачуди се той. — Великият ни санджакбей я пита нещо, а тя мълчи!“
Принцът също изглеждаше учуден. Обърна се към един от придружителите си и му каза нещо.
Мюнире изпадна в паника. Лицето на господарката ѝ беше побеляло като вар. Карадут знаеше от какво се беше уплашила. Самата тя също се страхуваше. „Боже мой! — горещо се молеше наум. — Само доброта съм виждала от нея, ям от хляба ѝ, не искам да ѝ се случи нещо лошо. Само че това, което изпитва моето сърце, не е тайна за теб. Поне на Ибрахим не стоварвай този грях. Моля ти се! Аллах, ти ми даде сила и издръжливост да гледам този грях, но ако му се случи нещо, няма да го понеса!“
— Еее? Няма ли да попитате какво сме чули?
Кехаята вече не издържа. Хвърли се в краката на санджакбея и започна да му целува ботушите:
— Милост!
— Какво правиш бе, човек? Махай се!
Двама от охранителите, изплашени, че ще посегне на принца, издърпаха Халил ага настрани от краката на Сюлейман.
— С посещението си нашият господар така ни изненада, че всички си глътнахме езиците.
Сюлейман поглеждаше ту към кехаята, който на колене редеше горещи молитви, ту към Ферахшад.
— Като че ли изненадата ви е изплашила?
— Изплашила ли?
Гласът на Сюлейман още отекваше в главата на Ферахшад, когато отново на помощ ѝ се притече Халил ага:
— Да сме се уплашили ли, господарю? Че кой от нас, робите, които служат с чест под сянката на тугрите на нашия господар, бея на санджак от великата османска държава, се е плашил, та и ние да сме уплашени? Личи си, че онова, което сте чули, сигурно е за нещо хубаво, щом ви доведе чак дотук.
Принцът се загледа във Ферахшад, после се обърна към кехаята:
— Хубаво е, хубаво!
Ферахшад можеше да се закълне, че в този момент нещо в нея изсвистя. Все едно поляха вода върху разпалена жар. Запита се: „Нещо хубаво ли каза? Значи напразно се уплаших. Отървахме ли се?“
Опита да се съвземе. Не можа. Краката ѝ се подкосяваха. Нещо хубаво, а? Чул нещо хубаво?
— Господарю наш… — успя най-сетне да промълви.
14