— И аз тъкмо си виках — усмихна се Ибрахим, — че ако Негово Превъзходителство принцът след малко не ми каже да стана, ще трябва да ходя при къръкчия или чъкъкчия[15].
XIV
Писъците на Джевахир вдигнаха на крак не само целия хан, ами и всички от придружаващия ги кортеж. Дежурният пред вратата на принцесата изтича до стълбището и викна:
— Хей! Вие там! Тичайте да кажете на капитана!
— Вече съм тук! — отвърна му отдолу капитанът и се втурна към стълбището.
— Какво става? — вдигна разширените си от уплаха очи към надвесения отгоре дежурен.
— Не знам. Наложницата на султанката иска лекар!
„По дяволите!“ — възнегодува в себе си капитанът. Значи молитвите му това пътуване да приключи без инциденти не са чути. Единственото му желание беше да предаде в двореца по живо, по здраво тази, която му беше поверил султан Селим, и да се отърве от тази беда. Разбира се, беше дочул, че дъщерята на падишаха е болна. „Не можело да се предвиди кога ще я връхлети епилепсията, отваряй си очите! — му беше пошушнал началникът. — Случи ли се нещо лошо със султанката, и твоята глава няма да стърчи повече над раменете ти!“
Ето че беше станало това, от което се страхуваше. Явно принцесата епилептичка беше изпаднала в криза. Мислеше си само как час по-скоро да стигне до столицата и да прекара няколко нощи в обятията на закръглената кръчмарка. За момент си представи нейните знойни бедра и едрите ѝ гърди. „Аллах, дай ми търпение! — измърмори наум. — Сега ли му беше времето!“
Обърна се с гняв назад. Като видя, че хората му се струпват при стълбището, викна:
— А бре, негодници! Не се озъртайте такива сънливи-сънливи! Тичайте да намерите оня без космите, така наречения лекар!
Сам не повярва, че нареди да извикат Фехим Челеби — нали му беше забранил да се навърта наоколо. Изпитваше отвращение от него. „Що за човек е тоя! — говореше обидно зад гърба му той. — Да няма един косъм по лицето си!“
Вътрешният глас му се противопостави: „Голобрад-неголобрад, тоя е щастливец. Ти си стой тука, загорял за жена, а негодникът ей сега ще пристигне и ще влезе в стая, пълна с жени. Ооох!“
Писъците на Джевахир отгоре не спираха. Освен отделената за султанката голяма стая, имаше още пет. Всяка от тези врати се отвори, оттам наизлязоха другите жени и се втурнаха към стаята на Хатидже. Охранителят тъкмо беше решил, че щом е съобщил на капитана, вече си е изпълнил задължението, сега на бърза ръка се върна там, където дежуреше, за да види момичетата отблизо.
Капитанът също долови мириса на жени. Пое го дълбоко в гърдите си, напоен с топлината на току-що напуснала леглото потна женска плът. Чуваше тревожното топуркане на босите крака. За момент се поколеба какво да прави. Накрая реши: „Трябва да се възползвам от случая. Най-добре е да се кача и да ги погледам, вместо да стърча тук“. Напуши го циничен смях. „Така де, може да имат нужда от мъжка помощ!“
На три големи скока изкачи прогнилото стълбище на хана и се озова горе. Почернелите мухлясали дъски на коридора изскърцаха под тежестта на едрия мъж. На края на стълбите се спря да си поеме дъх и засука мустак. На лицето беше изписано сурово, но готово да стане приветливо изражение.
Вратата на султанката беше отворена. Едни от момичетата влизаха, други три или пет излизаха разтревожени и хукваха нанякъде. Очите на застиналия като камък дежурен се въртяха като пумпал подире им. „По дяволите!“ — изруга наум, като видя, че идва командирът, и трескаво побърза да прибере разтеглената си до ушите в усмивки уста.
Скърцайки по дъските, капитанът се насочи право към него.
— Дежурният! — надигна глас. — Какво става тук?
Дори не чу какво му отговори войникът. През пролуката на вратата видя Хатидже султан просната на земята в цял ръст. Пет момичета — но какви момичета! — клечаха до главата ѝ, плачеха и се удряха по коленете.
За да предизвести, че мъж има намерение да влезе вътре, извика:
— Дестуууур!
— Фехим Челеби, ти ли си?
Увисналите от двете страни на устните му мустаци щръкнаха от яд нагоре. Не прикри гнева си:
— Какъв ти Челеби бе, жена!
А наум си каза: „Откъде ще извади такъв мощен глас, като рева на лъв, онзи, голобрадият, дето няма и един косъм!“
— Аз съм командирът на охраната!
— На нас ни трябва лекар! — викна отвътре жена. — За какво ни е войник! Лекар! Намерете лекаря и го доведете!