Леле, леле! Каква оперена жена бе! Ей такива жени обичаше той. Като седнеше на приказка с приятели, казваха, че жената трябвало да бъде кокетка. Не, тя трябва да се опъва. Да хапе, да къса. А като ѝ удариш един шамар, да стене от похот. Какво ще правя аз с нежна жена в леглото. Никаква работа няма да свърша.
Жената вътре сигурно беше точно такава. Капитанът усети да му прималява под лъжичката.
— Изпратих вече хората си. Където и да е, ще го намерят и доведат.
Побутна лекичко вратата и прекрачи прага.
— Дестур! Идвам!
— Не влизай! — изпищяха отвътре и другите.
Спря се на прага.
— Не е позволено! — викна друга жена.
Нямаше намерение да се откаже така лесно.
— Султанката лежи на пода. Не ви ли е срам, не се ли притеснявате? Имате ли си представа, ако това стигне до ушите на господаря, как ще побеснее?
— Няма да можете да я вдигнете сами. Нека ви помогна да я занесем до леглото.
— Не можеее! — нададе вик оперената жена. — Болната не бива да се пипа, докато не дойде лекарят! Да не си посмял да влезеш!
„По дяволите! По дяволите! По дяволите!“ — изруга наум и отстъпи назад. В светлината на единствената запалена в стаята свещ той видя повече момичетата, отколкото принцесата, и направо си загуби ума. Замисли се: „Султанка-мултанка, какво да я правя?“ Хем болна, хем намусена. Видя я веднъж-дваж, и то отдалече, като слизаше от колата да си починат и като влизаше в хана. Нещо, потънало в сивия широк кафтан. И с това лице! Човек не бива ли да погледне към тези, които му слугуват и се грижат за него, а пък и да им се усмихне. Дори не ги погледна, нито им се усмихна. Но наложниците!? Чуруликаха като птички. А сега момичета бяха така, както са изскочили от леглата. Кажи-речи, голи!
Капитанът се престори, че притваря вратата и хвърли крадешком още един поглед навътре. „Направо да ти се пръсне сърцето!“ — си каза. Голи ръце. Под светлината на свещта непрестанно се движеха розово-бели бедра, червени пети.
Жълтеникавата светлина в стаята не му позволяваше да разгледа момичетата както трябва, но за пътищата на фантазията нямаше прегради, нали? И той си представяше как от пазвите на наложниците, които ту се навеждаха, ту се изправяха, през деколтетата на нощниците изскачат гърди.
— Дайте път! Дайте път!
Отдолу се разнесоха подвиквания и върнаха капитана от света, в който се беше пренесъл.
— Кой се дере там да крещи така? — избухна с колкото му глас държи. — Не знаете ли? Вътре има болна!
Първо видя главата на човека без сарък и си промърмори: „Дявол да го вземе! Взе, че дойде!“. Останал без дъх между двамата войници, Фехим Челеби прекрачи и последното стъпало. Капитанът изгледа с омраза тичащия право към него мъж. „Да не е гяурин? — му мина през ум. — Сигурно е точно такъв. Мюсюлманин ще тръгне ли да се мотае без сарък на главата? Или е арменец, или потурчен грък.“
— Раз-два, раз-два! — строи той двамата войници. — Има разрешение само за лекаря. Тук е забранено за вас!
Те се върнаха назад, без да прикриват издаващите прикритите им ругатни физиономии, а Фехим Челеби се втурна към него.
Внезапна надежда осени капитана. Реши още веднъж да изпробва шанса си. Ще се промъкне в стаята зад гърба на лекаря. А оттам нататък — вече божа работа! Отмести се встрани, все едно правеше път на лекаря, и бутна вратата навътре.
— Дестууур! Лекарят дойде!
Отвътре се надигнаха и разтревожени, и зарадвани женски гласове.
— Тичай, Фехим Челеби! — викна оперената жена. — Господарката ми си отива!
Капитанът набързо мина пред Фехим Челеби, застана на прага и видя едно от момичетата. Зави му се свят. Голи ли бяха раменете ѝ под тюла? Фехим Челеби го избута. Тъкмо щеше да влезе и той в стаята, когато момичето хлопна вратата под носа му.
„Проклетница! Душицата ти да извадят!“ Изреди всички ругатни, които знаеше. Каза си: „Каквото видях, все пак е нещо!“
„Редно ли е това, справедливо ли е! — заоплаква се на себе си. — Виж каква работа! Захлопват ни вратата под носа като на мръсник. А оня негодник без сарък, без мустаци, с женското лице!? Какъв бил той, моля ви се, като е лекар, не можело да бъде мръсник, така ли?!“
Стисна юмруци. „Ще видиш ти, голобрадко! Ако не ти направя живота на ад, да не ме викат Диметокалъ Хъдър!“
Хатидже видя през пуснатите си ресници как Фехим Челеби се промъкна в стаята ѝ и както си лежеше на пода, издаде леко стенание.
Наложниците зачуруликаха от радост:
— Жива е! Жива е! Султанката идва на себе си!
Никой друг, освен Джевахир не знаеше, че Хатидже припадна наужким. Посрещнаха приближаващия се до нея Фехим Челеби с радостната вест: