— Идва на себе си! Султанката идва в съзнание!
Хатидже чу едно от момичетата да казва:
— Дори самото ви появяване я излекува!
Безпределно ясно беше, че радостта на това момиче извира не толкова от подобрението, колкото от това, че вижда красивия лекар. Озлоби се от ревност така, както си лежеше: „Уличници! Хайде, ела още повече на себе си, та моят Славей да кацне на клончето от розата!“
Фехим дойде и коленичи сред момичетата, които се отдръпнаха на две страни само толкова, колкото да се добере до нея. Все пак беше рамо до рамо с наложниците. Наведе се над Хатидже доста разтревожен. Хвана я за китката и се опита да ѝ намери пулса.
Джевахир долови настроенията на момичетата и плесна с ръце:
— Хайде! Не може така! Отдръпнете се, отдръпнете се! Доктор Фехим трябва спокойно да прегледа султанката. Какво сте се струпали така! Дръпнете се, дръпнете се! Да има въздух за господарката!
Момичетата започнаха да се обаждат, да протестират.
— Има право! — обади се докторът. — Някоя от вас да отвори кепенците на прозореца. Няма ли друга свещ? Нужна ми е повече светлина.
Хатидже издаде още един стон. И си мислеше: „Ти, Славей мой, си светлината за мен. Нещо повече от светлина! Само ако знаеш как ми озари душата твоето сияние още щом влезе!“
Челеби се зае да ѝ мери пулса. Не беше зле. Постави длан върху челото ѝ. Нямаше температура. Видя, че една от наложниците палеше свещ.
— Донесете ми я!
Момичето тръгна към него с възторг, но Джевахир я пресрещна.
— Дай ми я!
Взе свещта от ръката на момичето и се изправи до Челеби.
— Можете ли да я подържите по-близо до лицето? Само внимавайте да не я покапе.
Под светлината на свещта внимателно огледа лицето на Хатидже. Не беше много сигурен, но на тази светлина не му изглеждаше побледняло. Отново постави длан върху челото ѝ. „Не, няма температура! — заключи той. Постави пръсти пред носа ѝ, за да проследи дишането.
Хатидже усети мириса, излъчван от фините мъжки пръсти.
— Челеби, какво ѝ има на нашата султанка?
Беше една от наложниците. Седнала на колене точно пред лекаря, тя се беше навела напред над болната, само и само да бъде колкото може по-близо до него. В очите ѝ се четеше много повече възхищението ѝ към Фехим, отколкото интересът да чуе нещо за здравето на принцесата.
Фехим вдигна глава и срещна омайния поглед на момичето. Наведе се пак напред.
— Опитвам се да разбера!
Джевахир усети, че и другите момичета ще намерят повод да се изпречат пред него и уж да попитат за Хатидже. И реши да овладее положението.
— Отдръпни се! — смъмри наложницата тя. — Не чу ли какво казах одеве?
Момичето започна пак така на колене да се отдалечава, а в това време Джевахир забеляза как по лицето на Челеби се изписа недоумение. И си каза: „Разбра! Разбра, че не е припадала!“.
Фехим не беше съвсем сигурен. Доловеното с пръсти дишане беше нормално. А и дъхът ѝ не беше по-горещ от обикновено. „Еее? Как така?“ — замисли се той.
Отново ѝ измери пулса, да не би да е сбъркал. Сега беше леко ускорен. Наведе се над султанката.
Хатидже забеляза неговото движение. Колко близко беше до нея!
В усилията си да спре трептенето на ресниците я заболяха клепачите.
Всевишни! Какво прави моят Славей?
Главата му лежеше точно върху гърдите ѝ. И… и ухото му се допря до тялото. Хатидже имаше чувството, че наистина ще припадне.
„Преслушва сърцето ми. Ако е така, той чува как в сърцето ми думкат барабаните на целия военен оркестър? Още ли не е разбрал, че сърцето ми тупти така, като лудо, заради него? Дали да си отворя очите и да се хвърля на врата му?“
С тези прелитащи през главата ѝ въпроси пулсът на Хатидже още повече се ускори.
Фехим се изправи съвсем бавно. Знаеше, че Хатидже султан го наблюдава през ресниците си. Усмихна се едва забележимо. Обърна глава надясно и се срещна очи в очи с Джевахир, а тя го гледаше така, сякаш му говореше: „Не ни издавайте!“ Задържаха погледи без думи. Онова, което говореха очите на главната наложница, заличи в него всякакво колебание. Вече беше убеден: султанката беше изиграла истинска сцена. Нищо ѝ нямаше.
Джевахир се постара да придаде на гласа си колкото може по-голямо притеснение:
— Как е, Челеби? Преди да дойдете, стенеше.
Той извърна очи към Хатидже. „Султанке — заговори си наум — знам, че ме наблюдаваш през ресниците. Защо изигра тази сцена?“
Изсмя се на този си въпрос. „Какво ти е толкова неясно? Ами за да те докара тук! Още ли не си разбрал?“