Разбрал я беше! И какво? Въобще не можеше да реши как трябва да постъпи. Да каже „След малко ще дойде в съзнание“ и да си тръгне или да остане под предлог, че е много болна, и да се грижи за нея. И двата избора бяха един от друг по-опасни. При първия го грозеше убийственият гняв на султан Селим. При втория — любов! „Фехим, и двата случая ще те заведат до една и съща врата! — си каза. — И двата водят до едно и също нещо — смърт! А нима и ти не гореше от копнеж да я видиш?“
— Ще ми подадете ли онази торба?
Едно от момичетата не даде възможност на Джевахир да се прояви и този път. Грабна торбата и моментално се присламчи към лекаря.
— Това ли искахте?
Джевахир сърдито промърмори наум: „Мръсница, иска да покаже на човека не торбата, а хубостта си!“
От стенанието на Хатидже си пролича, че тя е в течение на всичко, което става наоколо. Сама установи, че стонът ѝ е прозвучал доста заплашително.
— Моята торба с отварите!
Посегна за миг да вземе торбата, но веднага се отказа.
— Оставете я ето тук, до мен!
Челеби говореше със странен глас.
Момичето разбра, че е пропуснало шанса си да го докосне с ръка, и изрони тежка въздишка.
Фехим извади от торбата малко празно шишенце. А наум си каза: „На играта — с игра!“
— В това шишенце има много силно лекарство — обърна се той към Джевахир. — Сам счуках семената от едно дърво, копривка се казва. Прибавих и щипка от моята тайна рецепта.
Хатидже се разсмя без глас: „Копривка? Копривка, а?“
Джевахир едва се сдържаше да не прихне от смях. Лекарят излезе по-голям актьор и от тях.
— Ако може да повдигнете малко главата ѝ, ще ѝ дам да помирише от лекарството. Нашата султанка веднага ще се съвземе.
Джевахир го погледна с признателност, че не изкара наяве номерата им.
— Веднага.
Коленичи до Хатидже. Подаде свещта в ръката си на момичето до нея:
— Дръж я, Лалезар!
Лалезар се изпъчи от щастие, че името ѝ прозвуча пред лекаря. Ако не друго, Фехим Челеби вече щеше да я познава по име.
Джевахир придърпа нежно главата на господарката върху коленете си.
— Така добре ли е?
— Чудесно!
Хатидже усещаше, че търпението ѝ се изчерпва. Знаеше, че въпреки всички усилия ресниците ѝ започнаха да трептят. „Хайде вече! — говореше си наум. — Не издържам повече! Покажи си чудото, Славей мой! Изцели своята Хатидже, да отвори очите!“
Челеби махна тапата на шишенцето така грижливо, сякаш вътре имаше кой знае какво невиждано и нечувано лекарство. Поднесе го под носа на Хатидже. И избърбори тихичко:
— Нека доброто и здравето да се върнат на място!
Изчака малко.
— Султанке?
Ето го. Славеят започна да ѝ пее. Хатидже трепна от радост. Наложниците в един глас викнаха:
— Оооо!
Всички решиха, че потрепването на Хатидже се появи след чудодейното шишенце на лекаря.
— Хайде, султанке!
Шепотът на Фехим прозвуча на Хатидже като нежен звън от тамбура. Изстена и помръдна, все едно идваше в съзнание.
— Отворете очи, султанке!
Хатидже усети, че се отърси от оня закачлив детински смях, който напираше да избухне. „Ще ги отворя, ще ги отворя. Но при едно условие. Като ги отворя, да ме грабнеш в обятията си.“
Джевахир размърда коленете си да ѝ подскаже: „Стига толкова игра!“
Фехим ѝ поднесе шишенцето да го помирише още веднъж.
И щом Хатидже се размърда, той го запуши с тапата и го пусна някъде в торбата с отварите.
— Хайде, моя красива господарке! — замоли ѝ се Джевахир. — Отворете ги, моя скъпа господарке!
— Султанке?
А това беше нейният Славей. Така пееше, че щеше да съживи и раздвижи планини и скали, а не само Хатидже с нейните мними припадъци. Тя направи точно това — реши да се съживява. Запърха с ресници. Сега можеше през тях да различава много по-добре красивото лице на Фехим. Сама си заповяда: „Стига! Идвай на себе си с благодарност към своя Славей и неговото шишенце с аромат на копривка! Веднага! Отваряй очи, погледни го!“
XV
Нададе стон и отвори очи. И го видя. Нейният Славей! Господи!
Слава богу! Спомни си за времето, когато, вече събудена, упорито стискаше очи, само и само да не зърне съпруга си.
Сега до нея беше Славеят. И не можеше да се насити да го гледа. „Да можехме да сложим глави на една и съща възглавница! Нямаше да заспивам, щях да си го гледам!“
— Какво ми стана?
Джевахир и останалите момичета плеснаха с ръце: