— Браво! Жива и здрава!
Любимият седеше до главата ѝ, гледаше я и не откъсваше очи от нея. Погледна го и тя, без да се надига от скута на Джевахир.
— Какво ми стана?
— Мина ви вече, султанке. За миг бяхте припаднали.
Само тя и Джевахир забелязаха нотката на укора в тона на Фехим.
Нейният Славей я гледаше с такъв израз, сякаш ѝ говореше: „Разбрах каква сцена разигравате. Как може да се прави подобно нещо!“.
„Може и още как! — изкапризничи наум Хатидже. — Щом ти от толкова дни не се показваш!“
— Аллах да я пази от уроки! — промълви Джевахир. — Да благодарим първо на Аллах, а после и на целебното шишенце на Фехим Челеби, че дойдохте на себе си!
— Как се чувствате сега?
Хатидже погледна косо към чуруликащите край нея наложници.
— Главата ми… — престори се тя. — Главата ми ще се пръсне…
Джевахир начаса разбра какво искаше да ѝ каже господарката.
— Шъъът! — изшътка тя на момичетата, които оживено коментираха колко е силно лекарството на Фехим Челеби. — Хайде да ви видя по стаите! Нали чухте! Султанката я боли глава. Нужна ѝ е тишина. Уповавах се на Корана за оцеляването на господарката. Аз ще остана тук да ѝ прочета молитва. Дано и Фехим Челеби да поостане още малко тук.
— Да! — потвърди и той. — Лекарството е силно, но има един недостатък. Ето този. Причинява главоболие. Всички да пазят пълна тишина.
Не се чуваше ни звук, ни глас. През прозореца с отворените кепенци вече нахлуваше светлина и свеж утринен ветрец. Уж трудно, Хатидже се изправи и легна на леглото зад паравана. Джевахир седна с кръстосани крака до нея, покри главата си с шал и започна да ѝ чете молитва.
С крайчеца на окото си обаче следеше наложниците, които се мотаеха и се чудеха как да постоят още в стаята. По едно време насред сурата[16] тя повиши глас, за да разберат, че работата е сериозна и че вече са я ядосали. Усетили, че няма отърване, наложниците се изнизаха пред лекаря като гугутки. Не забравиха да разкършат снаги, да обърнат към него глави и да го дарят с по една свенлива усмивка. Някои дори се спряха на прага, погледнаха го за последно и отрониха тежки въздишки.
Докато момичета излизаха по една, по две, на Фехим не му оставаше нищо друго, освен да седне пред паравана, зад който лежеше Хатидже, и да изчака болната напълно да се съвземе. Така и направи.
Когато и последното момиче напусна стаята, Хатидже се обади:
— Там ли сте?
— Тук съм.
— Все там ли ще стоите?
— Да, така е позволено.
По дяволите! Точно това не трябваше да ѝ казва още с първите думи. Не искаше да чува израза „Това е позволено!“.
— Само че, изглежда, имам малко температура.
Така гальовно, така сладко го изрече султанката, че му идваше да блъсне паравана и да се втурне към нея.
— Недейте, султанке! И двамата го знаем — нищо ви няма!
Джевахир, която изтича след момичетата и седна да пази до вратата да не би внезапно някой да влезе, този път повиши още повече глас, напомни им, че и тя е там.
— Тоест и тримата! — поправи се Фехим.
— Не ми ли вярвате?
— Простете!
— Лъжа, значи? Зле ми е, елате да видите. Ох, челото ми гори!
Джевахир извиси глас, докато четеше под нос. „Аллах! Не ми приписвай грях, че на устата ми е молитва, а в ума ми — тези двама луди! Какво да правя, толкова са безпомощни!“
Предупреждението на главната наложница вразуми готовия да се поддаде на дявола Фехим.
— Защо направихте това? — попита той, за да смени темата.
— Заради вас!
— Какво съм направил?
— Какво бил направил!? — изхленчи зад паравана гласът на Хатидже. — От Бурса досега не сте си показали физиономията. Поне веднъж! По едно време дори започнах да си мисля, че татко ви е отделил от кортежа.
— Командирът забрани на всички служители, които ви придружават, да се доближават до вас. Не ни се разрешава дори да минаваме покрай колите с вашия багаж. Обгражда отвсякъде и местата, където отсядаме. В хана, където сте настанена, могат да влизат единствено той и дежурните охранители. Наказанието за този, който се качи на етажа, където сте вие и наложниците, е тежко.
— Така ли? И какво е то?
— Хъдър паша да му счупи краката и да го предаде.
Даже и Джевахир се стресна. Не можа да реши да се засмее или да се разплаче на честния и откровен тон в гласа на Фехим Челеби. Господарката ѝ обаче вече се заливаше от звънлив смях зад паравана си.
— Вие, значи, толкова много си обичате краката?!
Фехим усети, че е допуснал неволна грешка, и смутено ѝ отговори:
16