— Неее! Не исках да кажа това. Имах намерение само да ви обясня колко сериозно се е захванал с работата си капитанът. Заради това не можах да се добера до моята султанка.
— Добре, добре! — обади се Хатидже. — Вие сте бдели над любимите крака, а ние, ето на, припаднахме от очакване и нерви.
— Султанке, само да знаехте…
— Още ли ще стоите там? — Гласът на Хатидже показваше, че вече започва да се ядосва. — Или ви е страх, че ако дойдете при мен, ще ви строшат краката? А нали Славеят беше смел? Нали за да докаже любовта си, той забил бодила право в сърцето си? Лъжа ли беше всичко?
— Много е опасно.
— Лъжец! — изрече Хатидже на един дъх. — Значи славеите били без сърце. Или ние сме си дарили сърцето на лъжлив славей. Сърцето ви изобщо не е трепнало за нас.
Фехим се раздвижи на място. „Не може така!“ — си мислеше. Едва се сдържаше да не се втурне към Хатидже, да грабне ръцете ѝ в дланите си, да я целуне по алената буза.
— Аххх! — изстена той. — За кого друг би могло да бие сърцето ми, ако не за моята султанка?
Хатидже без малко щеше да закрещи от радост.
„Влюбен е! Влюбен! Нейният Славей е влюбен в Хатидже!“
— Аз само… заради вас… — опита се да продължи Челеби, но Хатидже го прекъсна:
— Не вярвам, ето на, не вярвам!
Сама се стресна от гласа си. Това не бе нейният глас. В него прозвучаха следите от неизживяното, прекъснато детство. Гласът на палаво, разглезено, наранено, зажадняло за обич момиченце.
Джевахир усети, че той губи търпение. Работите отиваха на зле. Обзе я истинска паника, като видя, че Фехим се раздвижи. Прекара длани по лицето си: „Амин!“. Изпревари го и отиде при него.
— Не бива да оставате повече. Ако се задържите прекалено дълго, ще събудите подозрения. Много е опасно! Може да си помислят, че султанката е много болна, и да извикат друг лекар.
Фехим Челеби опита да се противопостави:
— Докато дойдат…
— Моля ви, вървете си! Веднага излезте! После пак ще дойдете!
— Невъзможно! Командирът въобще няма да ми разреши.
— Тайно, ви казвам!
Той я погледна с отчаяние и болка. И тримата знаеха, че това е невъзможно. „Точно поглед на влюбен!“ — си рече Джевахир. Никой мъж не беше поглеждал самата нея по този начин.
— Не може! Много е опасно!
И за да предотврати новото избухване на Хатидже зад паравана, продължи:
— Сърцето ми е запленено от моята роза. Страхувам се единствено да не навлека на султанката някоя беда. Позволете ми още мъничко да поседя тук. Стига да ме облъхва аромата и диханието на моята роза.
От другата страна на паравана се долови някакво движение. Явно господарката си беше наумила, че щом Фехим не идва при нея, тя трябва да отиде при него. Този път Джевахир се спусна и се изправи отпреде ѝ.
— Султанке! — Прозвуча и като молба, и като заповед. — Не го правете! Не бива да го правите! Много е опасно!
— Джевахир!
Гласът на Хатидже бе остър като кама. Искаше да я бутне настрана и да мине, но тя не я пусна.
— Моля ви! Ако не щадите себе си…
Душа не ѝ даде да продължи: „Пощадете поне него!“. Но стана така, все едно го е казала. Хатидже разбра, че искаше да ѝ каже: „Пощади го!“, и се закова на място.
Едно опозоряване щеше да коства не нейния, а живота на Славея.
— Но… Джевахир, аз…
— Хатидже!
Лицето на султанката грейна. Ето че Славеят отново пропя. Фехим Челеби произнесе името ѝ! В същия миг душата ѝ засия. Това бе гласът на любовта.
— Обещавам! — опита се Джевахир да успокои господарката. — Обещавам ви! Ще ви го доведа! Кълна се!
— Хатидже!
Наложницата кипна. „Млъкни бе, човек! — измърмори наум. — Аз се чудя как да успокоя султанката, а ти като го изтърсиш това Хатидже!“ Обърна се към него:
— Хайде де, отивайте си! — направо му се скара.
— Джевахир!
— Господарке, красива моя султанке! Нали ви обещах! Ще ви го доведа! Кълна се в Аллах, ще го доведа. Но сега го оставете да си тръгне!
— Кога и как?!
„Не знам! — викна без глас Джевахир. — Не знам, но на всяка цена ще измисля някакъв начин.“
— Когато всички са се прибрали, султанке. Сега обаче трябва да си тръгне.
Тя усети, че в главата ѝ най-неочаквано започна да се оформя някакъв план, и сама се учуди. Остави султанката и отчаяно се обърна към лекаря. Дръпна го към вратата, сякаш го изтръгна от мястото му.
— Тръгвайте! — му каза. — Днес султанката не бива да пътува. Трябва да си почине още една нощ. Иначе болестта ѝ може да се повтори.
Бяха вече при вратата.