— Какви ги вършиш? — побутна го леко с лакътя си Ферахшад.
Сюлейман отново се обърна към купата си.
— Виж ти! — тихо подхвърли той. — Винаги ли си служиш с езика така, като с ятаган?
Ибрахим пак се почувства като акробат, който ходи по опъната над огъня тел. Вярно, връстници сме, но… Голямата шапка, с когото водя този словесен двубой, е принцът престолонаследник. С една своя дума може да ми запуши устата.
Както седеше на колене, наведе глава и се преви от кръста напред до земята.
— Не! — отговори с убедителен тон. — Само пред онези, които притежават ум и сърце, неподвластни на страха от думите.
— Защо?
— Защото само те знаят, че колкото по-горчива е думата, толкова повече онзи, който я изрича, е по-верен приятел.
Скованото изражение върху лицето на Сюлейман постепенно се смекчи. По устните му отново заигра усмивка. Мъртвешката тишина, която бе надвиснала над шадравана, сякаш започна да се разсейва.
— А ние от тях ли сме? Така ли мислиш?
— Да!
Принцът гребна една лъжица от ястието си. Подъвка го известно време.
— По какво разбра?
— По очите ви!
— По очите ми? — обърна се принцът към останалите си сътрапезници. — Че какво им има на очите ни?
Объркани какво да му кажат, те започнаха да си шушукат, но в това време, без да променя позицията си, Ибрахим се обади:
— Аз да ви кажа! Мъжество, храброст и приятелство.
Чу как близо до него Ферахшад си въздъхна облекчено. Този път и мъжете от антуража на Сюлейман, и обитателите на чифлика си разменяха приказки, от които си личеше, че това, което изрече Ибрахим, им е допаднало.
— Е, какво? — обади се изведнъж Сюлейман. — Прибра вече ятагана в канията? Уплаши се да не ме разгневиш и се отказа от словесния ни двубой, така ли?
Ибрахим се засмя без никакво смущение. Вече беше убеден, че вярно е разгадал очите на санджакбея. Сюлейман го харесваше.
— Неее! — промълви. — Не съм се изплашил. Само че моят баща винаги ми казваше: добре е да си знаеш мярката! Видях, че в словесния двубой принцът ни е по-голям майстор от мен, и отстъпих крачка назад. Но… внимание! Ятаганът е още в ръцете ми!
Сюлейман дълго време се смя.
— Майстор! — възкликна между изблиците от смях. — Кълна се в Аллах, майстор на думите!
Отпи глътка вода и отново отправи поглед към Ибрахим.
— Цял куп приказки изприказвахме, а още не сме се запознали. Кои сме ние е ясно, но ти кой си?
— Ясно е кои сте, но все пак и вие си кажете.
Сюлейман се изуми, но в същото време реши, че от упорството му ще изскочи пак някоя игра на думи.
— Ние — заяви той съвсем непретенциозно — сме Сюлейман. А ти? Ти кой си? Как се казваш?
— Щом ти си само Сюлейман, и аз съм само Ибрахим.
— Само толкова ли?
— Не! — изсмя се Ибрахим. — Моята работа е сложна. Там, откъдето дойдох, моята майка ме наричаше Жюстиниен. Аз самият пък си избрах друго име. Александър.
— Защо Александър? Нямаше ли други имена?
Ибрахим вдигна глава и погледна принца с откровени очи.
— Дълга история — тръсна рамене той. — Ето на, Александър. — И продължи: — Държах всички да ме наричат Александър. Ако ми викаха Жюстиниен, обръщах глава и дори не ги поглеждах. После…
За миг отбягна погледа на принца.
— После? — настоя Сюлейман.
— Тези, които ме отвлякоха, ме кръстиха Ибрахим. И вече съм Ибрахим. Това е моето последно име.
За миг си пое дъх. Изведнъж повиши глас, все едно току-що се беше присетил:
— О, не! Имам си още едно име!
— И какво е то?
— Ибраааам! Нашият кехая… Възрастният ваш роб ей там, от лявата ви страна, Халил ага, ме нарича Ибрааам!
Надзирателят се изчерви като рак, но като видя, че всички, начело с принца и господарката, се разсмяха, се успокои.
— Ибрааам, а?… Ибрааа… Колко „а“-та казва този надзирател?
Халил ага се опита да каже нещо, но така и не успя. Сякаш бяха изгорили езика му с нажежено желязо, та изобщо не можа да го преобърне в устата си. Вместо това размаха ръка във въздуха:
— Охооо! Когато иска, агата слага едно „а“, минава само с Ибрам. Друг път, като реши, прибавя по три-четири. Обаче ядоса ли се, „а“-тата стигат до девет-десет.
Сюлейман не помнеше в последно време да се е смял толкова много. Тук сякаш редът, протоколът, традицията, правилата — всичко това беше останало извън верандата. Този роб на неговите години не се притесняваше да говори, без да му мигне окото за всичко, което му минеше през главата. Умът на Сюлейман, привикнал още от детските години да търси скрития смисъл на всяка дума, на всеки поглед, изпитваше истинско удоволствие да разговаря откровено с някого, който не знае да чете и пише. Че беше роб, роб беше този Ибрахим, а въпреки възрастта си сипеше умни приказки. При това доста умело втъкаваше в думите и остроумие. Откакто се срещнаха, принцът не спираше да се смее — ту за едно, ту за друго.