— Питай! — махна с ръка към тях принцът в знак да не им обръща внимание.
— От какво се страхуваше вашата валиде?
— По-вярно е да попиташ от какво се страхува, а не „страхуваше“. Защото страхът изобщо не е напускал живота ѝ. Властта и надмощието изглеждат ослепителни в очите на онези, които не ги притежават. Само че ти ела и попитай тези, които разполагат с тях. Властта прилича на танц със смъртта.
Сюлейман замълча. Ибрахим го изчака да продължи, без да се обажда. И в същото време се опитваше да назове с точни имена чувствата, които изпитваше. Принцът изобщо не беше с вирнат нос. Личеше си дори по облеклото му. Придружителите му бяха по-нагиздени, по-надути от него. По някакъв странен начин гласът и погледите му подкупиха доверието на Ибрахим. Изглежда, най-въздействащ беше спокойният му тон. Гледаше събеседника си право в очите и от време на време проговаряше. И убеждаваше хората в това, което казваше.
— Може би няма да повярваш — продължи Сюлейман, — но ако останеше на майка ми, не ѝ трябваше слава, нито власт, нито пък разкош. Щеше да е доволна, ако живееше и в колиби, стига да е заедно със съпруга си, сина и дъщерята. Ето такава жена е моята майка. Казах ти тези неща, за да влезе думата на майка ми в едното ти ухо и да не излезе през другото. Това е съвет, извлечен от пречистения чрез страдания мозък на една жена, прекарала целия си живот в прегръдката на смъртта.
— От думите, погледите и жестовете на господаря става ясно, че съветът на вашата валиде не бива да се предлага на непознат. Уверявам ви, ще съхраня думите и в свитъка на мозъка си на такова място, където никога няма да изтлеят.
— В свитъка на мозъка, а? — възкликна Сюлейман. — Харесва ми този израз, Паргалъ!
— Всеки трябва да си има по един свитък в мозъка — казваше моят баща. — Ако не записваш в него онова, което си научил от живота, като ти потрябва някой ден, няма да можеш да си го спомниш. Щом си изкълват храната, рибите отплуват.
— Рибите ли?
Ибрахим се разсмя.
— Моят баща, господарю… — Изведнъж гласът му се пречупи. — …ако все още е жив и здрав, живее не в палати, а в рибарски лодки. Всеки ден танцува със смъртта — срещу гръмотевиците на бог Сварог, срещу водовъртежите на Посейдон. Ако и той не беше съхранявал в свитъка на мозъка си онова, което е казвал неговият баща, Адриатикът отдавна щеше да го е погълнал.
— Тогава и ние да си отделим по един свитък в мозъка. И на първа страница да си запишем съвета от бащата на Ибрахим.
— Защо да не запишете и още нещо: „Ако не му кажем съвета на нашата валиде, Паргалъ Ибрахим ще си остане без обеца!“ — разсмя се пак Ибрахим.
Сюлейман избухна в такъв смях, какъвто досега не бяха чули от него.
— Знаеш ли — подхвърли той между отделните приливи, — когато ние двамата започнем да си говорим, някой трябва да застава помежду ни.
— Някой ли? Че какво ще прави този някой?
— Ще ни сръчква! Ще предупреждава: „Приказваш много надълго и нашироко, господарю. Ще изпуснеш нишката на мисълта си. Казвай каквото има за казване!“. Иначе няма да свържем двата края на разговора. Виж, изобщо не идва ред за съвета на майка ми.
Колкото и да се чудеха и дивиха хората на Сюлейман, те двамата се разсмяха в един глас като истински приятели. Смехът на Сюлейман беше невъздържан, а на Ибрахим — от все сърце, но почтителен.
— Слушай! — рече Сюлейман. — Майка Хафза казваше така: „Става не това, което каже ханът, а каквото каже съдбата. Не се вкопчвай във вчерашния ден. На днешния не се доверявай. От бъдещето не се плаши!“.
— Добре казано!
— Има и продължение. „Умният не забравя вчерашния ден. Не е съгласен с днешния. Не оставя бъдещето си в ръцете на съдбата“. Това искам да ти кажа и аз. Става това, което реши не ханът, а съдбата, но да изградиш бъдещето си е в твоите ръце. „Не забравяй вчерашния ден. Не се предавай на днешния. Не си оставяй бъдещето в ръцете на съдбата!“ Разбра ли съвета на майка ми?
Ибрахим кимна. А наум си каза: „Без да съм знаел, аз съм си изпълнявал съвета на майка Хафза“.
— Кълна се! — отговори, без да му мигне окото, впил поглед в Сюлейман. В гласа му прозвуча твърда решителност. — Паргалъ се заклева! Няма да забравя вчерашния ден. Няма да се примиря с днешния. И няма да оставя бъдещето си в ръцете на съдбата!
XVII
От часове лежеше върху влажната земя. Не помръдваше. Ако го видеше някой, в първия момент щеше да го помисли за умрял. По лицето му пробягна заканителна, коварна усмивка. Един миг на изненада му беше достатъчен. Щеше да скочи като пружина и с извитата кама да ѝ пререже гърлото.