Отиде в дъното ѝ, сви се в ъгъла. Прегърна с ръце тялото си да се постопли. Едва сега усети болката в пръстите. Облегна глава на един камък. Поседя няколко минути така. От преживените страхове, вълнения и умора очите му започнаха да се притварят.
— Я не заспивай! — смъмри се сам. — Само не заспивай!
Успя да подчини сетивата си на тази заповед, но клепачите му изобщо не я чуха. Дори със затворени вече очи Александър все още си повтаряше наум: „Не заспивай! Поне докато се развидели. Забрави ли, баща ти ще ти донесе сабята“.
Първо усети удара от дясната си страна. Болката дойде след това. После чу хихикане и непознат език. Александър не можа отведнъж да осъзнае къде се намира. Последва взрив от необуздан смях.
Обзет от паника, отвори очи.
Велики Исусе!
Пред него се мержелееха силуетите на демони.
От очите на този, който беше най-отпред, изскачаха пламъци. Уплашено се дръпна назад, опита да се овладее. „Да не би да съм в ада?“ — му мина през ума. Може би се е заблудил, че се е спасил? Сигурно Устата на ада го беше погълнала наистина. Иначе какво търсеха насреща му тези демони?
Този с пламъците в очите го срита и му се ухили:
— Хе-хе-хе!
Каза нещо на другите зад гърба му. Закимаха с глави. Каквото кажеше, отзад се съгласяваха.
Когато мъжът, който го ритна, отвори потъналата си сред черни косми уста, Александър потрепери. Оттам надвиснаха два ужасни зъба. Два остри и мръсни зъба. Зад тях — тъмна като кладенец паст. С изключение на зъбите, устата на този с пламъците в очите беше черен трап. Лицето му беше продълговато, цялото обрасло в черни косми. По космите под брадата бяха нанизани червени и сини мъниста, завързани с тънки бели панделки. Като прихна изведнъж в буен смях, от зейналата му уста иззад двата зъба изскочи нещо червено. Езикът на демона! И го облиза от удоволствие!
Останалите силуети го обградиха да го хванат.
„Не се предавай! — викна вътрешният му глас. — Александър прекланя ли глава пред врага? И ти си Александър, Паргалията. Нямаш дървения си меч, но имаш юмруци, ритници, зъби!“
Забеляза, че досега оня с пламтящите очи въобще не си беше помръднал дясната ръка. Ръкавът на ризата му се люшкаше от рамото като празен. Изведнъж се досети: човекът нямаше ръка от лакътя надолу. Затова ръкавът му се развяваше.
Александър скочи с последни усилия. Успя да се изтръгне от клещите на двамата мъже. Хвърли се към изхода на кошарата, оня без ръката скочи подире му.
Чу зад гърба си неговия смях:
— Хе-хе-хе!
В миг краката му се отделиха от земята. Демонът с пламъците в очите го беше вдигнал във въздуха с една ръка. Дотичаха и другите. Единият стовари юмрук в гърдите му. Другият го фрасна по брадата. Александър усети в устата си някаква солена топлина. Осъзна, че припада. Последното нещо, което видя, беше косматото лице на наведения отгоре му демон с пламтящите очи, мънистата по брадата му и двата отвратителни зъба.
Всичко изчезна.
ПЪРВА ЧАСТ
I
Някакви хора тичаха припряно отвън. Хатидже отначало помисли, че ѝ се привижда кошмарът, който от онази злокобна вечер насам накъсваше сънищата ѝ почти всяка нощ. Ей сега вратата ѝ щеше да се отвори и някоя от наложниците щеше да ѝ прошепне в ухото: „Тичайте! Валиде султан ви повика. Трябва веднага да отидете!“.
Вратата така и не се отвори. Но топуркането, тичането, шушуканията продължаваха. Хатидже не разбираше какво става.
Някой тихо шептеше:
— Шшт! По-полека! Да не искате да вдигнете всички на крак? Тази работа трябва да стане без много шум!
Вече беше сигурна, че не сънува. Някой действително обикаляше навън. Коварни стъпки. Стъпки на врагове, които се прокрадваха да стигнат тайно донякъде.
Отдавна беше научила кои са прокрадващите се стъпки в дворцовия живот. Още преди години майка ѝ я предупреди:
— Чуй ме добре, Хатидже, и да ти е като обеца на ухото! И султанка да си, и робиня, в този дворец те дебнат две беди. Едната е бърборенето, другата е тичането. Който приказва, живее малко, който го слуша — живее много. А който тича, бързо се уморява. Никога недей да тичаш! Бъди нащрек, ако видиш, че някой тича, или ако чуеш някои да се надбягват. Не забравяй: който тича из двореца, отива да вземе или трона, или душата на някого!
„Ако бях със сегашния си ум, щях да прибавя и трета беда — неволно си помисли тя. — Този, който тича из двореца, е тръгнал да взема или трона, или душата на някого, или да омъжват някое момиче. Никой друг не го знае по-добре от мен.“