Преди доста години и тя беше тичала, когато я омъжиха за отвратителния брадат гърбушко.
Заслуша се в шума, без да помръдне. Вече бяха отминали. „Какво ли е станало? — си помисли. — Накъде изтичаха така крадешком? От кого криеха стъпките си?“
Сети се и невъздържано се разсмя. „Страх ги е баща ми да не чуе тупурдията. Още не бяха изминали петнадесетина дни, откакто великият султан Седим хан се качи на престола — и той пристигна в Бурса. Сигурно прислугата му мислеше, че щом се е оттеглил в покоите си с изглед към скованата в сняг и лед планина, значи иска да си почине.
„Да си почива ли? — сама се попита. — Да си почива, а?! Баща ми и почивка?! Това бяха толкова несъвместими понятия, че просто…“
Отново се разтичаха. Някаква друга група топуркаше по коридора пред стаята на Хатидже. Същите прокрадващи се, но напрегнати стъпки. По шума им върху килима Хатидже разбра, че са боси.
Странно! Защо ли тичат боси? За да не събудят със стъпките си уморения султан ли? Това нямаше как да се случи. Покоите на падишаха гледаха към планината. А покоите на Хатидже — към безкрая на Йешилова. Нямаше начин баща ѝ да чуе стъпките, колкото и на брой да бяха тези, които тичаха отсам.
Значи, целта им беше никой да не ги усети.
Стъпките приближаваха, приближаваха, приближаваха…
Докато се изнизваха пред покоите ѝ, Хатидже дочу дишане на мъже. Стори ѝ се, че след миг ще спрат пред стаята ѝ. Сви се на топка от страх в леглото. Но не се спряха. Дишаха, шепнеха, топуркаха, така и подминаха.
Къде отиваха тези мъже? Трона ли да превземат, душа ли да вземат?
Или пред прислугата тичаше някое момиче, което искаха да дадат за жена на гърбав старец, а то нямаше и представа какво щеше да се случи по-нататък?
Точно както в онази нощ, тя обърна поглед към стената срещу решетката на прозореца. Изчака стъпките да се отдалечат. Лунната светлина беше отпечатала сянката на осеяното със звезди каре от прозореца. Сякаш в стаята ѝ се бяха изсипали десетки от тях. Под напорите на острия вятър клоните на дърветата от градината ту се снишаваха до земята, ту се изправяха нагоре. Те танцуваха между звездите върху стената като ръце на гигантски звяр.
Лунна светлина ли?
Този въпрос я преряза като нож. Ами че тази нощ нямаше луна… И вятър нямаше… Тогава откъде идваше това червеникаво сияние върху, стената? Потрепери от страх. Пожар! Боже господи! Скочи на крака. Пожар ли имаше? Дали ония мъже, които тичаха, не отиваха при пожара? Ами тогава защо не викаха, за да вдигнат всичко наоколо на крак.
Отърсваше се от единия страх, обземаше я друг. „Или… или… — потръпна Хатидже. Дали тези мъже не тичаха не за да гасят пожар, а да подпалят някъде нещо? И това червеникаво зарево, което нахлуваше отвън върху стената?…
Спусна се към прозореца, уплашена какво ли ще разбере за онова, което се случваше. Впрегна цялото си внимание да разгадае каква бе причината за танцуващите по стената сенки.
Светлината потрепваше. Получервена, полужълта. Като пламък. Забеляза, че внезапно тя се приплъзна по стената. След нея и друга — пак се приплъзна и изчезна. После още една… Променяше си мястото! Сякаш вървеше, не — тичаше.
Факли!
Ето, от тях беше червеното, което виждаше. Сега хората с факли тичаха не по коридорите, а през градината. Тя чу стърженето на стомана върху стомана. Онова ужасно стържене, което се разнасяше при светкавичното изтегляне на сабята от канията. След него — и друго…
Мъжете отвън бяха въоръжени. Отиваха там, накъдето бяха тръгнали, с извадени саби!
— Джевахир!
Този път не се сдържа и викна.
— Какво търсят по това време на нощта въоръжени мъже в градината на господаря? Ставай! Ставай!
Наложницата, която лежеше на постелята до прага на вратата ѝ, не я усети. Или не беше извикала? Само в главата ѝ ли кънтеше този вик, изтръгнат и прозвучал направо от мозъка? В същия миг я обзе друго недоумение. „Как спи толкова дълбоко? Може ли да се спи така безпаметно и спокойно? Самата тя винаги спеше леко, като лисица. Така я беше обучила майка Хафза.
— Убийците не спят, скъпа моя принцесо. Затвориш ли едното си око, дръж другото отворено. Ако едното ти ухо е заспало, другото да чува. В двореца не се знае откъде и кога ще връхлети врагът!
Удивлението от спокойния и безпаметен сън на наложницата прерасна в гняв.
— Джевахир! Ставай, ти казвам!
Едва при третото повикване наложницата се надигна от постелята.