— Принцесо! Не спя… Унесла съм се…
— Остави сега това! Нещо става!
Момичето разтърка очи и се опита да застане на колене.
— В градината има въоръжени хора! — говореше в това време Хатидже. — Преди малко и по коридора тичаха много мъже!
— Мъже ли, принцесо? Въоръжени? — подскочи Джевахир, набързо отърсила се от съня.
Надвеси се през дълбокия перваз на прозореца, за да погледне какво става навън.
— Ооо! — стресната прошепна тя. — Навън ври и кипи, красива моя принцесо!
— Ври и кипи ли?
— Много еничари, сержанти от дворцовата стража… Леле, боже мой, колко надзиратели имало!
Не намираше отговор на нито един от въпросите, които след думите на момичето разпалиха мозъка ѝ.
— Какво правят? Накъде са се разтичали с тия факли, казвай де!
— Не знам! — вдигна рамене Джевахир от перваза на прозореца. — Всеки тича в различна посока, принцесо.
После момичето се обърна и я погледна — принцесата притискаше с две ръце гърдите си, за да потисне пролазилия в сърцето ѝ страх.
— Какво казахте, господарке? Че някои са тичали и по коридора ли?
Хатидже потвърди с глава.
— Минаха покрай вратата ни. Мъчеха се да не издават шум, Джевахир, но аз ги усетих.
Притискаше още ръце до гърди.
— Става нещо лошо! Дано чичовците ми не са завзели Бурса и да извършат нещо ужасно с тат…
Езикът ѝ не се превъртя да продължи нататък. Душата ѝ зарида: ой, ой, ой… И месец не беше минал, откакто баща ѝ седна на трона. Обаче в цялата Османска империя нямаше човек, който да не знае, че братята — принцовете Ахмед и Коркут — не са се отказали от амбицията за султанска власт. Може би затова падишахът не остана в столицата, а дойде тук, за да се справи с двамата братя, вдигнали съвсем открито бунт срещу султаната. В сравнение със столицата, Бурса се намираше по-близо до Караман и Амасия.
„А може би баща ти закъсня?“ — процеди вътрешният ѝ глас. Ако той не се е справил с братята си, явно те бяха дошли да погубят султан Селим.
Паника обзе сетивата ѝ, съзнанието ѝ обаче въобще не можеше да допусне, че е възможно подобно нещо. Дали двамата непокорни принцове — нейните чичовци, са насъбрали достатъчно сили из цялата Османска империя, та да нападнат Бурса?
Възможно ли е да се заблуждава? Може принцовете Ахмед и Коркут да са се изплашили сами да тръгнат срещу баща ѝ, а да са му пуснали своите наемници? Не е ли възможно?
„Като нищо!“ Беше вътрешният ѝ глас. А може би убийците бяха проникнали в двореца и търсеха баща ѝ. Може би онези, които преди малко притичаха пред вратата ѝ, отиваха да убият баща ѝ.
— Ооо!
А може би… Боже мой, а може би бяха извършили вече кървавото си дело и бягаха. Може би сега султан Селим лежеше в стаята си, потънал в кръв — нейният баща с поглед като светкавица, сключени вежди и гръмотевичен глас.
— Татко… За татко…
— Аллах да го закриля! — прекъсна я Джевахир. — Пепел ѝ на езика на моята принцеса! Че кой ще посегне на великия султан Селим хан в собствения му дворец?
„Така де!“ — взе да се успокоява сама. Кой би могъл да се добере до него през стотиците стражи, които с цената на живота си бдяха денонощно?
Сега някакво буботене замести топуркането на тичащите. То се засилваше все повече и повече и приближаваше към тях. Явно никой повече не трепереше от страх, че ще чуят стъпките му и дрънченето на сабята. Стрелата беше излетяла.
Хатидже и Джевахир седяха с наострени уши да разберат какво се случва.
Нещо лошо ставаше! Нещо ужасно и кърваво!
Отдалече долетяха викове.
За миг на Хатидже султан ѝ се стори, че чу някакъв писък. Писък, който се извиси над мърморенето и ругатните:
— Махайте се бре, песове! Какво си мислите, че ще си дадем живота без бой ли?
Последва смразяващ кръвта писък:
— Край с мене, майчице!
— Умри! Първо вие, после аз!
— Ах, куче!
— Хванете го, вържете го! Да не го изпуснете!
— Бяга!
Някой да му вземе камата от ръцете! Камата…
— Олелееее!..
— Олеле, я! Олеле, я! Отивай в ада! Хайде!
Отвън кипеше бой и Хатидже беше пред полуда.
— Тичай! — викна тя на Джевахир. — Така, както си седим, няма да разберем нищо. Тичай да видиш какво става и бързо се връщай!
Още щом отвори вратата, в стаята нахлуха буботенето и стенанията.
Чу някой да вика:
— Господарю, избяга!
И се разнесе избухването на баща ѝ:
— Какво седите и гледате? Тичайте!
Стъпките и буботенето на Султан-Селимовия глас започнаха да се отдалечават.
— Как не ви е срам! От едно момченце без мустаци ли се уплашихте? Как ще се поддържат редът и стабилността на трона, щом седем мъже не могат да вземат една душа? Робите ни да си кротуват, а ние да свършим каквото трябва, така ли?