— Бечо-о!
Ставам, оглеждам се — жива душа не се вижда. „Сторило ми се е” — рекох си и се накрачих пак край огъня, но седнал-неседнал — викането се повтори:
— Бечо!
Влязох в колибата да видя да се не е скрило нещо — нема. Огледах се навън — не беше се още хубаво стъмнило — нема! Овцете си кротуват, кучетата лочат трици от копанята и не дават пет пари. Поби ме, да ти кажа, страх. Тогава шумна се нещо над главата ми и туп! — точно пред мене се изтърси Ибрям-Али! С кожен силях и пиринчени токи. Два-три ножа накривил, с плетена шапка на главата и руси мустаки, тъй засукани, че двата им краища под брадата се събират. Ливорверът през рамото закачен на кюстек, а другият, барабанлията — в силяха. Загорял и малко, да речеш — омършавял. Аз се тъй сепнах и стреснах, че дума не обелих нито за „добър вечер", нито за „добре дошел".
— Ти са май уплаши! — викна ми Алито.
— Падаш от небето, как да се не плаша?
— Ти на бориката небе ли викаш? А като сядаш и огън палиш, и мляко вариш, защо не поглеждаш какво има на бориката?
На устата ми беше да му кажа, че не съм арамия като него, а овчар и затуй в бориките не гледам, ала по за добре намерих да се не закачам.
— Ще ми дадеш ли — казва — мляко?
Дадох му го с гърнето. След това извади от силяха черногорския и го насочи в мене.
— Хвани ми един овен!
— Че аз ще ти хвана — викам — и без пищов.
— По е добре за тебе с пищов — каза ми той. — Утре вечер ще слезеш в общината и ще кажеш, че съм идвал тука и съм ти взел овена с насилство. Да не те винят, че си ми ятак! Заради мене да страдаш.
Пекохме овена цяла нощ, а докато пекохме — приказвахме за овце и за кочове. Запита ме за чановете, какви чанове имам, отде ги имам, хубаво ли цъкат и захвана да ми разправя.
— Тоя и тоя чан ще вземеш да смениш, че не си уйдисва с другите! Оня ще го малко изтъниш да се „отбистри”!
Докато в бориката се крил, чул всичките ми чанове и разбрал кой какъв и какво му трябва, за да стане асъл чан!
— Тебе ти — казва — трябват два нови чана: единият бешенджи деве — дебелоглас, а другият — алтъпджи деве — със сребърце малко в него. Двата — казва — хем ще се надпяват, хем и работа ще вършат! Ако има лошо некакво за мене, ще връзваш големия чан на дебелия коч, ще му напариш корема с коприва да се чеше, а пък звънецът ще бие и аз ще зная, че при тебе не бива да се идва. Дрънкат ли двата — всичко е наред! Ако пък аз за нещо ти потрябвам — вържи алтънджи девето на един катър, качи се на катъра и оттука до Чамжас, ако съм жив и здрав, чанът ти ще ме извика!
— Мъчно ли е — питам го — да си разбойник?
— Ако можеше слободно да се пее, не е мъчно. Хайде — вика — да попеем, ала тихо-о!
И запя. Той имаше едни чакърести очи, корави, като те гледаше строго, като че подстригва пъпа ти с ножица, но като запееше, ставаха меки и кротки — можеше в тях да си натопиш зехтин.
— Такова тихо пеене — вика — е едно и също при хубава жена да легнеш със завързани ръце.
Това бяха последните му думи. Шумна се в гората и замина. Аз в общината не обадих, ала за двата чана както ми каза, тъй направих. Звънтеха двата чана, както се бяхме разбрали — все на весело и на спокойно, но Алито вече не дойде. Пусна се дума, че границата минал и го затрили някъде в Гръцко.
Разбойник, такъв-онакъв, ала ми стана, да ти кажа, криво и взех, че вързах алтънджи девето на най-големия коч, натрих му корема с коприва и го пуснах да разлюлява чана. Като припна оня коч „лунгуур-у-у-у-у-ур" на оня връх „лунгу-у-ур" — на срещния, по ниви и ливади — „лунгу-ур, лун-гу-ур!" — по дъбрави и дерета, по-високо и по-ниско — цял ден млати тоя чан като камбана, докато планината и гората чак разбраха, че се е затрил Ибрям-Али. (Ибрям беше арамийското му име, та понякога вървеха и двете.)
След това мъки в живота ми се случиха големи: стана преврата двайсет и трета, юрнаха ни с калъча и отнесох много бой. Сетне пък криза ни налегна: агнешката кожа струваше повече от агнето! Изкорених овцете, купих си два катъра и започнах да си вадя хляба с кирия. Бичени дъски надолу, а за нагоре — сол и газ.
Една събота слизам на Станимашката гара да натоваря петел-сапун. „Разгеле — рекох си — влака баре да погледам, че да разправям на децата що е влак.” Пристигна влакът и гледам аз — слизат кокони с капели, такива-онакива, а пък аз се зазяпах да гледам. В същото време тури се една ръка на мойто рамо. Обръщам се: един с мустаки, астраганена гугла с червено дъно и чакърести очи. Коленете ми отмаляха изведнъж.
— Тихо! — вика ми той. — Какво търсиш на тая гара?
— Товарям петел-сапун.
— Разгеле! Хващай катърите и да вървим!
Барам потурите му — асъл потури, няма лъжа. Гледам в лицето — тоя е! Ибрям-Али.
Като излязохме на края на града, попитах:
— Абе ти — казвам — от оня свят ли се връщаш?
— Карай — вика, — по-нагоре ще ти кажа!
— Закъде?
— За Чепелли...
За нашето село, ще рече. Бодна ме някакво си под лъжичката.
— Няма ли да те познаят?
— Почакай ме — казва — малко, но се не обръщай!
Слезе от катъра. След малко обръщам се да видя какво става и забелязвам, какво, мислиш? Един бабанко чернобрад, с плетена шапка. На две крачки се изправил и седи. „Бре, майка му стара — викам си, — какви са тия чудеса, да изникне из изневиделица толкав мъж?!”
— Кой си пък ти бре?
— Ибрям!
Като рече „Ибрям”, засмя се и разбрах, че е Али. Свали си брадата и са уверих. Де ще зная, че можело да има на света купешка брада!
— Тъй — казвам — не в Чепелли, в Пашмакли можеш в околийското да влезеш и с пристава да пиеш кафе и няма кой да се досети, че си ти!
Махна си той брадата, тури си я в дисагите и я извади чак като наближихме Чепелли. А през това време ми разправи, че идва от Одрин с железницата. По-преди бил в Гърция, оттам преминал в Турско. И все току повтаряше: „Разгеле, че на гарата се случи ти!” Такава била работата му, че трябвало да има под ръката си верен човек.
— Само че — казах му — кървави работи не ща!
— От тебе искам едно — вика ми Али, — да ме вкараш в село на кирия и да казваш, ако те попитат, че съм кехаята на Стойчоолу от Шумнатица. Куц съм, та ме возиш. Работата ми ще бъде кратка, няма да е кървава.
— У дома ли да те водя?
— Не! У дома се водят свои хора. Затова ти ще ме оставиш в хана.
Като минава покрай дърветата, къса букови шумки и ги дъвче.
— В нашия край — вика — шумата е като чеверме! В Анадола няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия.
Види ли коритце, и спира.
— Чакай да пием!
Слезе от катъра, пие, тури си главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска...
Като влязохме в борикаша, спря до една борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърна.
Боре,боре, ти в балкана,
аз край море!
Стигаме в село и поемаме към хана. Той — с плетената шапка и брадата, върви си през улицата най-спокойно и никой не се спира да го гледа: брадати имаше тогава много, а с плетени шапки ходеше половината село.
Отиваме на Гъгрицата в хана. Мина, значи, работата, както трябва.
— Отивай си вкъщи да наредиш катърите и са върни да вечеряме в кръчмата, да има с кого да вечерям! — вика ми Али.
Отидох вкъщи, наредих добитъка, казах на жената да вечеря и да ляга, а пък аз се върнах в кръчмата. Джамовете светят, гюрултия, олелия, хора... викам на Алито: