— Амин — каза Хари, докато сервитьорът във вагон-ресторанта му наливаше втора чаша кафе. Погледна през прозореца и видя как небостъргачите на Манхатън се смаляват, докато влакът продължаваше пътя си към Питсбърг.
Облегна се, затвори очи и се замисли за срещата си с Елена Бабакова. Надяваше се тя да се вслуша в желанието на съпруга си. Опита се да си спомни точните думи на Анатолий.
Арън Гинзбърг беше станал рано, развълнуван от перспективата да посрещне първия си ден като заместник-председател на новата кампания.
— „Вайкинг Мълбери“ — промърмори той на огледалото, докато се бръснеше. Харесваше му как звучи.
Първата среща за деня бе определена за дванайсет часа, когато Хари щеше да докладва за срещата си с г-жа Бабакова. Възнамеряваше да издаде "Чичо Джо“ през април и бе много доволен, че Хари се беше съгласил да направи турне. След лека закуска — препечен хляб с оксфордски мармалад, варено три и половина минути яйце и чаша „Ърл Грей“ — Арън прочете за втори път статията в „Ню Йорк Таймс“. Смяташе, че отразява добре уговорката му с Рекс Мълбери, и беше доволен, че новият му партньор повтаря нещо, което бе казвал неведнъж на Арън: „Горд съм да бъда част от издателска къща с такава чудесна литературна традиция“.
Беше слънчева ясна сутрин и Арън реши да повърви пеша и да се наслади на мисълта, че започва нов живот. Запита се колко ли време ще мине преди баща му да признае, че е взел правилното решение, ако иска компанията да влезе сред големите играчи. Пресече улицата и продължи към Седмо авеню, а усмивката му с всяка крачка ставаше все по-широка, Докато вървеше към познатата сграда, забеляза двама елегантно облечени портиери при входа. Баща му не би одобрил подобни разходи. Единият от тях пристъпи напред и му отдаде чест.
— Добро утро, господни Гинзбърг. — Арън остана впечатлен, че го познават. — Сър, беше ни наредено да не ви позволяваме да влизате в сградата.
Арън се втрещи.
— Сигурно има някаква грешка — успя да каже най-сетне. — Аз съм заместник-председател на компанията.
— Съжалявам, сър, но така ни наредиха — каза вторият мъж и пристъпи, за да му препречи пътя.
— Има някаква грешка — повтори Арън.
— Няма никаква грешка, сър. Нареждането бе съвсем ясно. Ако опитате да влезете в сградата, да ви попречим да го направите.
Арън се поколеба за момент и отстъпи крачка назад.
Погледна нагоре към новопоставения надпис „Вайкинг Мълбери“, после отново направи опит да влезе, но двамата портиери не помръднаха от местата си. Той се обърна с неохота, спря такси и даде на шофьора домашния си адрес. „Трябва да има някакво просто обяснение“, повтаряше си, докато таксито пътуваше към 67-а улица.
Щом се върна в апартамента си, вдигна телефона и набра номер, който нямаше нужда да търси в указателя.
— Добро утро, „Вайкинг Мълбери“. С какво мога да ви помогна?
— Търся Рекс Мълбери.
— Кой се обажда, моля?
— Арън Гинзбърг.
Чу изщракване и секунда по-късно друг глас каза:
— Кабинетът на председателя.
— Обажда се Арън Гинзбърг. Свържете ме с Рекс.
— Господин Мълбери е на среща.
— Ами тогава го изкарайте от срещата — тросна се Арън, най-сетне изгубил търпение.
Ново изщракване. Бяха му затворили. Набра номера отново, но този път стигна само до телефонната централа. Стовари се в най-близкия стол и се опита да събере мислите си. Мина известно време преди да вдигне отново телефона.
— „Фридман, Фридман и Яблон“ — каза учтив глас.
— Обажда се Арън Гинзбърг. Трябва да говоря с Ленард Фридман.
Незабавно го свързаха със старшия партньор. Арън разказа подробно какво се беше случило пред сградата сутринта, както и за двете телефонни обаждания.
— Значи баща ви е бил прав от самото начало.
— Какво искате да кажете?
— Едно ръкостискане винаги е било достатъчно за Къртис Мълбери, но когато си имаш работа със сина му Рекс, гледай да четеш дребния текст.
— Да не искате да кажете, че Мълбери има право?
— В никакъв случай. Просто законът е такъв — каза Фридман. — Докато контролира шейсет и шест процента от акциите на компанията, той определя правилата. Предупредихме ви какви са последствията за по-малкия акционер, но вие бяхте убеден, че това няма да е проблем. Все пак трябва да призная, че дори аз съм шокиран от скоростта, с която Мълбери се възползва от положението си.